Брой ученици, местоживеене, телефони, оценки, отсъствия, резултати от изпити, разписание на учебни часове, график на контролни и класни, ученици със специални образователни потребности, повтарящи класа, характеристика на средата, в която живеят учениците, наложени санкции, участие в олимпиади, образователно ниво и труда заетост на родителите, брой заместващи учители и т.н...

Невъзможно е да се изброят изчерпателно всички видове данни, които събира министерството на образованието и науката чрез своите регионални управления по образованието, а те - чрез директорите на училища. Твърде вероятно е те да се ползват по предназначение - за формиране на устойчиви и работещи политики. Обществото обаче няма как да е сигурно в това, тъй като малко от тях стават достояние на гражданите, които или не научават нищо, или трябва да се борят за разшифроването на исканата от тях информация. Публични анализи в системата няма, дори за националните външни оценявания и матурите, няма и официална информация, откъдето родител да се информира дали избраното от детето му училище, например след 7 клас, предлага качествено обучение и добра материална база. Този ценен ресурс би могъл да послужи за привличане на широка обществена подкрепа за нужните промени. Вместо да се използват за показване на проблемите и съответно за намиране на решения, огромното количество данни просто потъват в МОН като в черна дупка.

Защо е важно данните за образованието да са публични?

Данните са ключов инструмент за формиране на политики и за планиране на всички нива. Ако не знаем, че в дадено училище има проблем с ниските резултати и не ги сравним с миналогодишните, няма как да започнем да ги подобряваме. Ако нямаме информация дали дадено училище се управлява ефективно и не разбираме дали в него се случва нещо нередно, няма как изобщо да поискаме отговорност от директора му и да постигнем някаква промяна. Данните са добър инструмент за граждански контрол, те дисциплинират и мотивират хората да търсят подобрение. Те са и основен инструмент за постигане на така желаното качество в образованието. "Ключовият проблем, който спъва и разговорите за качество, и тези за продължаваща квалификация на учителите, както и всякакви други интервенции, е липсата на данни и липсата на достъп до тях", е констатацията на образователни експерти от различни неправителствени организации.

Според тях всички образователни данни биха били полезни, но задължително публични следва да са данните, които показват качеството в дадено училище - като брой отпаднали ученици, резултати на изпити, мотивация за учениците, квалификации на учителите, лидерски обучения на директори и др. Резултатите от националните програми в образованието, които гълтат десетки милиони всяка година, също остават неясни - не на последно място, защото няма пълна информация за изпълнението и ефектите им. 

Къде изчезнаха ключови данни, следени от ЕС?

Може да звучи абсурдно, но обикновен гражданин не може да стигне до обикновени данни, следени изкъсо от ЕС. Крещящ пример е този за отпадналите ученици. От време на време МОН изсипва една камара данни за брой върнати в системата деца, брой новообхванти, брой напуснали, брой задържани и т.н., от които човек не може да му хване края. Цитират се бомбастични цифри за 50 000 деца, върнати трайно в образованието за последните 6 години, за 40% намалял дял на отпадналите и т.н., но и за 39 000 напуснали заради емиграция. НПО-та пък говорят за поне по 10 000 ученици, които всяка година отпадат от образователната система. В крайна сметка, ако искате да разберете колко е процентът на преждевременно напусналите образованието младежи през 2022/23 г., ще ви е доста трудно.

Доскоро Националният статистически институт събираше данни за броя на отпадналите ученици директно от училищата. На сайта му всяка година излизаше информация колко са напусналите класните стаи в началния, прогимназиалния и гимназиалния етап, както и какви са причините за това - нежелание за учене, семейни причини, заминаване в чужбина и др. От над година насам НСИ получава данните за това от просветното министерство, което събира всичко в централизирана система (НЕИСПУО). Защо сега въпросните подробни данни ги няма в НСИ и дали МОН не е предоставило достъп на института точно до тази конкретна база данни (за отпадналите деца), е загадка. А те са изключително важни за ЕК, откъдето следят този показател внимателно и с оглед на него дават препоръки за подобряване на мерките на национално ниво.

Понастоящем, процентът на отпадналите може да се види именно в европейските доклади - според Евростат ранно напускащите образователната система у нас са намалели от 12.2% през 2021 г. на 10.5% през 2022 г. Важно е да се отбележи, че на европейско ниво е прието да се следи именно показателя "ранно напуснали образователната система", който включва младежи в неученическа възраст от 18 до 24 г. - това са лица, които са напуснали училище преди няколко години и не са се върнали, т.е. са загубени завинаги за образованието. Докато у нас мерим съвсем различен показател - напусналите училище дадена конкретна година, които се измерват спрямо общия брой на записаните учениците в същата година. Сред тях има много ученици, които действително са отпаднали, но има и такива, които не са се записали поради болест, заминаване в чужбина, или пък могат догодина да се върнат в клас. В случая обобщени данни за цялата страна не помагат на никого - нужни много по-подробни данни на ниво регион и община.

Има ли въобще деца със специални потребности у нас

Едва ли човек би повярвал и че в 21 век, когато в цял свят се обръща все повече внимание на децата със специални потребности и усилията се насочват към индивидуалната работа с тях, МОН няма публични данни колко са въпросните специални деца в България. Тях ги няма и в статистиката на НСИ. Възможно е министерството да знае броя на тези, които ходят на училище, детска градина или в ресурсен център (в свои отчети може и да ги има, но те са трудно откриваеми). Обществото обаче няма и бегла представа. Извън полезрението му освен това остават хилядите специални деца, незаписани никъде - или защото никъде не ги искат, или защото не успяват да се задържат в система, държаща се с тях като мащеха. Понастоящем може да се осланяме само на оценки на УНИЦЕФ, според които децата със специални потребности в България, които остават неприобщени в образователната система, са около 10 000. Липсата на публични данни за тях усложнява още повече насочването на адекватни мерки за тях. Как например да искаме повече финансиране за специалните деца, ако не знаем изобщо, не само че тях ги има, ами че са и много?

Липсват рутинни данни, без да се използват от никого

МОН регулярно събира куп информация от училищата - за отсъствия, статистика за успех, но която не се използва от никого, а би следвало да е важна на ниво общини и на ниво отделно училище. 

Въпрос за хиляди родители на ученици, завършили 7 клас, например е къде да кандидатства детето им. Водещ критерий, разбира се, следва да са интересите и силните страни на детето, но не всеки на тази възраст знае с какво иска да се занимава в бъдеще. Затова доста родители насочват бъдещия осмокласник към училище, което се води "добро". А кое е добро, и кое - лошо, може да се съди главно по родителски разкази и легенди. Както и по резултатите на учениците му, които обаче не са публични. МОН не предоставя публично данни кое училище какъв среден резултат на матурата или на националното външно оценяване има. И защо ли да го прави? След като различни сайтове искат по закона за достъп до информация въпросните данни и ги качват прегледно в таблици.

Класации за Топ 50 на най-добрите училища след 4, 7 и 12 клас има например на сайта danybon.com. Друг сайт - dideva.alle.bg, също редовно публикува информация за олимпиади, състезания, резултати, сравнение на средните резултати на НВО, справки за балове и т.н. Какво коства това на създателите им, само те си знаят. Как иначе щяхме да разберем, че най-добрите училища са математическите? Никак, е краткият, но най-точен отговор. В случая, следва да се обърне внимание и на изследователи, които поставят въпроса доколко надеждна може да е информация, публикувана в лични сайтове, и доколко например данните са представителни от статистическа гледна точка. 

За родителите важна информация, по която могат да преценят дали едно училище е добро, е не само дали материалната база е добра, колко нови кабинета има и какво предлага училищният стол, но и колко често се налага учителите да бъдат замествани от други преподаватели, какво е нивото на текучеството, какъв е броят на ученическите отсъствия в училището, какви санкции, за какво и на колко ученици са наложени и т.н. С подобни данни разполагат регионалните управление на образованието, но не и гражданите. Данните действително са чувствителни, но не е нужно зад тях да стоят конкретни имена и ЕГН-та. Те спокойно биха могли да се оповестяват до степен, която не застрашава разкриването на лични данни, за да могат желаещите да направят своя информиран избор. Доста от тях вероятно се съдържат в докладите, които подготвя Националният инспекторат по образованието при инспекциите си в училищата. Те обаче остават за ползване само на проверените училища, но не и за родителите, които също са участвали в анкетите на инспектората и от чийто средства в крайна сметка идва издръжката на училищата. Всъщност, за момента за обществеността остава неясно какво произвежда цялата система на инспектиране у нас.

Организации от НПО-сектора например смятат за особено полезно изграждане на система за събиране на едно място и публично споделяне на всички проекти, по които всяко училище получава средства извън делегирания бюджет. "Ако училищата разпиляват времето си в дейности, които не подкрепят качеството на образованието, следва тези дейности да се прекратяват и усилието да се пренасочва в онези ключови области, в които има проблем", смятат те. Оттам отдавна настояват за синхронизация на всички системи и платформи за събиране на данни, за осигуряване на публичност и лесен достъп на данните (разбира се, с определени нива на достъп) на всички хора в системата, но и на цялото общество. "Задължение за МОН трябва да бъде осигуряването на еднотипни аналитични данни, които да са на разположение на всички, които имат нужда от тях. Според Световната банка това е сравнително лесно постижимо посредством "навързване" на няколко регистъра. Важно е да има и система за проследяване на публичната инвестиция в образованието, съотнесена към главните образователни приоритети за определен период. Това би дало възможност да се анализира дали немалките суми се инвестират целево и да се правят корекции", коментират оттам.

Недостатъчна прозрачност и по еврофондовете 

МОН отнася критики и по отношение на прозрачността, която задължително трябва да дава на обществото - за десетките европейски програми и проекти, които изпълнява или управлява, предоставяйки финансиране на училища, детски градини, университети, НПО-та. Обикновените граждани нямат достъп до информация кога стартират дадени проекти, кой и как може да кандидатства. Майка споделя, че дълго време е чакала да излезе информация за големия проект "Успех за теб" за приобщаващо образование за 150 млн. лв. - кога, кой и при какви условия може да кандидатства. "Знам, че директорите са получили информация през информационна система, но кога е станало това - не знам. Надявах се до убедя нашата директорка да кандидатства, защото тя не е много склонна, а училището ни има голяма нужда подкрепа по отношение на приобщаващото образование. Можех дори да помогна с написване и подаване на проекта. Но всичко вече е загубено - вече са одобрени 1500 училища, които ще работят по него през следващите 4 г. Как да убедя някого за нещо, след като не знам кога ще се случва това нещо?", пита майката.

Капацитет

Проблемът с липсата на публичност има и друга страна. МОН събира информация за всички и всичко в образованието, но не разполага със система, по която тя да се използва ефективно. "Данните, които събира МОН, са много, но са в суров вид, те не се обработват и анализират", казва образователният експерт Асенка Христова от Института за изследвания в образованието. По думите й в МОН и регионалните управления по образованието все още липсва достатъчно аналитичен капацитет да се използват, анализират и интерпретират наличните данни, както и те да се използват за вземането на решения. Затова и голяма част от решенията се вземат на сляпо. В системата липсва и проследяване на индикатори, които измерват резултати от случващото се в класните стаи - например доколко учениците имат вътрешна мотивация да учат, доколко са изградили меки умения и др.