Пол Остър - плодовитият романист, мемоарист и сценарист, който се прочу през 80-те години на миналия век с постмодерното съживяване на жанра ноар и който се превърна в един от най-характерните нюйоркски писатели на своето поколение, почина от усложнения от рак на белия дроб в дома си в Бруклин. Той беше на 77 години, съобщи БГНЕС.

Смъртта му беше потвърдена от приятелката му Джаки Лиден.

Остър често е описван като "литературна суперзвезда" в новините. Британският вестник "Times Literary Supplement" веднъж го нарече "един от най-зрелищно изобретателните американски писатели".

Макар да е роден в Ню Джърси, той се свързва трайно с ритъма на Ню Йорк, който е своеобразен герой в голяма част от творбите му - особено Бруклин, където се установява през 1980 г.

С нарастването на славата си Остър започва да се възприема като пазител на богатото литературно минало на Бруклин, както и като вдъхновител на новото поколение писатели, които се стичат в квартала през 90-те години на ХХ век и по-късно.

"Пол Остър беше бруклинският романист през 80-те и 90-те години, когато израснах там, по времето, когато в квартала живееха много малко известни писатели", пише в имейл писателката и поетеса Меган О'Рурк, която е израснала в близкия квартал Проспект Хайтс. "Книгите му бяха на рафтовете на всички приятели на родителите ми. Като тийнейджъри аз и моите приятели четяхме жадно произведенията на Остър както заради тяхната странност - онази нотка на европейски сюрреализъм - така и заради тяхната близост".Славата на писателя е всичко друго, но не и местна. Само във Франция той получи няколко литературни награди. Подобно на Уди Алън и Мики Рурк, Остър, който като млад е живял в Париж, се превръща в един от онези редки американски автори, които французите приемат като роден син.

Във Великобритания романът му от 2017 г. "4321", който разглежда четири паралелни версии на ранния живот на главния си герой - беше включен в краткия списък за наградата "Букър".

Писателят Георги Господинов сподели във Фейсбук два спомена, свързани с Остър.

Миналата година съпругата на Остър Сири Хуствет публикува в социалните мрежи разказ как писателят и тя преживяват онкотерапиите, какви са надеждите им. Публикуваме "Още един бюлетин от Земята на рака" в превод на Габриела Манова:

ОЩЕ ЕДИН БЮЛЕТИН ОТ ЗЕМЯТА НА РАКА

Мълча, защото територията на тази Земя на Рака е объркваща и коварна. Пациентът, и аз редом с него, се движим право напред по пътя, преживяваме забавяния, въртим се в кръг. Не сме стигнали табелата, която обозначава границата на тази страна, табелата, която гласи: Напускате Земята на Рака.

Страната е голяма, по-голяма, отколкото си мислех. Тук има много хора на средна и над средна възраст, знаем, че има и деца, но не ги виждаме, защото се грижат за тях в отделни крила. Със съпруга ми сме виждали мнозина млади хора, такива, които стоят в чакалните заедно с нас. Лицата им – гладки, телата им – силни, рядко издават болестта. Понякога голите им глави – единственото доказателство, че са болни, са покрити от симпатични шапки с козирка.

На тях им е по-тежко. Пол има много години зад гърба си, детство и младост, и средна възраст, а сега вече е в старостта си. Написал е много книги. По време на болестта си написа още един роман, Baumgartner, който ще излезе през ноември. Нежна, чудновата малка книга.

Изживяла съм 42 от тези писателски години заедно с него.

Миналия месец, докато чакахме за преглед, Пол беше отишъл да донесе чай. Приближила го млада жена, която го разпознала. Казала му, че съпругата ѝ е голям почитател на работата му и че тя самата е започнала да чете някои от неговите творби. Обяснила му, че е в последен стадий. „Тъкмо се прибрах от Италия. Живея си живота“, усмихнала се. А после казала: „Постоянно мислим за вас. Бог да Ви благослови“. Когато се върна и седна при мен, се беше просълзил.

Човек се изкушава да нарича Земята на Рака сива, тъжна, опасна страна, където никой не живее истински, а само чака; Чистилище, пълно с прегледи, изследвания, лекарства, скенери и преливания, които трябва да се изтърпят, докато пациентът не бъде изпратен в рая на живота или в ада на смъртта. Ала това е грешка. Младата жена каза: „Живея си живота“.

Като гледам Пол, разбирам какво означава да запазиш милосърдието си, когато си под напрежение. Непоколебим и търпелив, с непокътнато чувство за хумор, той претвори периода на болестта си, който наближава почти година, и го направи красив, а не грозен.

Изтърпя множество злочести симптоми – и от рака, и от лечението, с достойнство, което ме изпълва с благоговение. Казвал е, че докато трае това изпитание, прекарва все повече и повече време, „взирайки се в бездната“, и че не го е страх от смъртта. Мен ме е страх от смъртта, така че да чуя това, ме смирява. Заедно станахме свидетели на какви ли не реакции у хора, които познаваме, към потенциално терминални болести – непокорство, съжаление, паника. Подозирам, че не е възможно човек да знае как би реагирал. Аз със сигурност не бих могла да предскажа собствената си реакция, нито пък бих обвинила някого за неговата. И все пак станах свидетел на чудо, за което съм благодарна. Той казва още, че не желае да крие рака си, и че ми позволява да разкажа преживяването си.

Младата жена, която поговори с Пол в чакалнята, беше права. И това е живот, не прекъснат живот, ами самият живот. Възможно е досега да не съм живяла така наситено, както сега, когато съм със съпруга си. Разговорът между нас не спира, прехвърчат шеги, ядем хубава храна, и той е тук с мен, и сега е жив, и се възползваме от дните си, каквито са, с ограниченията и пречките им. Проверяваме портала на болницата за резултати от нови кръвни изследвания, гледаме диаграми, които сочат ту нагоре, ту надолу. Чета статии на медицинска тематика, за указания. И още много. Има ужас, а има и надежда.

Едно обаче е абсолютно ясно. Добрината има значение за мен и за Пол, и няма начин само ние да се чувстваме така. Усмивката на жената на регистратурата има значение. Уважителното докосване, с което лаборантката вдига ръката на пациента и я подготвя за иглата, има значение. Сестрата и лекарят, които слушат внимателно, когато пациентът говори, които му позволяват да разкаже историята си и как се чувства, имат значение. Семейството и приятелите, които пращат бележки и имейли и се обаждат, имат най-голямо значение. Тези действия може и да не променят изхода от болестта, но са интегрална част от живота с нея.

И така, напред…