Със сигурност решенията на тазгодишното жури на Берлинале ще бъдат коментирани по-дълго от обикновено. Това беше не само краят на един фестивал, но и завършекът на "мандата" на настоящото ръководство, съставено от административния мениджър Мариете Рийзенбек и отговарящия за селекцията и художествената концепция Карло Шатриян. От месец април в длъжност встъпва новият едноличен директор на фестивала - американката Триша Тътъл, управлявала доскоро реномирания Лондонски кинофестивал.

Малко неочаквано за втора поредна година голямата награда "Златна мечка" за най-добър филм беше отредена на документална продукция. Тя носи заглавие "Дахомей", а нейн автор е френската режисьорка от сенегалски произход Мати Диоп, носителка на Специалната награда от фестивала в Кан за дебюта си "Атлантик" (2019) . Новият ѝ филм разказва за връщането в държавата Бенин на двадесет и шест класически произведения на местното изкуство, предимно статуи, заграбени от французите по време на една от техните завоевателни „специални операции“ от края на XIX век. Филмът предлага богат материал за размисъл относно преодоляване на колониалната политика и опитите за радикална еманципация на подчинените африкански народи. "Дахомей" е задълбочен, честен и обективен и неговото отличаване е знак за заемане на категорична политическа позиция. Бъдещето обаче ще покажа дали това решение е в полза на съвременното кино като цяло и доколко то може да освежи поувехналия престиж на кинофестивала в Берлин.

Като цяло отличията сякаш следваха някаква форма на географска "справедливост". Четирите главни награди се оказаха поделени между Африка ("Златна мечка"), Азия, Европа и Латинска Америка, които получиха трите основни "Сребърни мечки". Голямата награда на журито беше отредена за "Потребностите на пътешественика" на корейския режисьор Хон Сансу (с Изабел Юпер в главната роля) – един по азиатски деликатен поглед към сблъсъка на културите, но и към възможностите за диалог и толерантност спрямо чуждия, въплъщавани от младото поколение. Наградата за режисура получи Карлос де Лос Сантос Ариас от Доминиканската република, автор на "Пепе" - филмов експеримент като сюжет и структура, разказан от името на африкански хипопотам, намерил смъртта си в частния зоопарк на наркобоса Пабло Ескобар. Най-неочаквано беше отличаването със "Сребърна мечка" – Награда на журито на френския режисьор Брюно Дюмон, може би заради предишните постижения на автора, често оставали незабелязани. Новият му филм "Империята" представлява доста неатрактивна вариация на "Междузвездни войни", разиграваща се сред обитателите на френско рибарско селище. Много по-интересна беше реакцията на режисьора при получаване на наградата. След няколко притеснени изречения на лош английски той "даде думата" чрез мобилния си телефон на един машинен глас, който повтаряше: "Един кинофилм няма пол, няма цвят на кожата, един кинофилм е кинофилм…"

За сметка на това полово неутралните актьорски награди бяха разпределени между Европа и САЩ. Отличието за второстепенна роля получи известната британска актриса Емили Уотсън за зловещо лицемерната католическа игуменка сестра Ана от филма на откриването "Малки неща като тези" на белгийския режисьор Тим Милантс. Наградата за най-добър изпълнител в главна роля беше за американския актьор, роден в Румъния, Себастиан Стан за участието му в независимата продукция "Един различен човек". Тя разказва за преображението на начеващ актьор, страдащ от тежки генетични деформации на лицето. Въпреки безупречния си нов външен вид той не постига щастието, а затъва още по-дълбоко в неудовлетворението и агресията към заобикалящия го свят.

Последните две по важност награди бяха предназначени за немскоезични продукции. Тричасовата семейна сага "Умирайки" донесе на своя германски автор Матиас Глазнер "Сребърна мечка" за най-добър сценарий. В стилистиката на комплексната телевизионна драма филмът разказва за трудната комуникация, разпадането на семейните връзки и непостижимата хармония в развитите западни общества. Равностойна награда, формулирана като отличие за "изключително индивидуално постижение", отиде при австрийски оператор Мартин Гшлахт за въздействащото изображение във филма "Банята на дявола". Филмът е почерпан от автентични исторически документи и разказва за психически затормозени жени от XVIII век. В отчаянието си, причинено от депресия и отхвърлянето на обществото, и за да избегнат самоубийството, те целенасочено предизвикват екзекуцията си, като извършват убийства, преобладаващо на деца.

Тези награди бяха определени от жури, председателствано от американската актриса от кенийски произход Лупита Нионго, отличена с "Оскар" за изпълнението си в "12 години робство" (2012). Сред нейните значителни роли са още "Черната пантера" (2018, 2022) и "Междузвездни войни: Силата се пробужда" (2015). Нейни колеги при взимането на решенията бяха още американският актьор и режисьор Брейди Корбет, режисьорката от Хонконг Ан Хуи, германският режисьор Кристиан Пецолд, испанският режисьор и видео артист Алберт Сера, италианската актриса Жасмин Тринка и украинската писателка Оксана Забужко, известна в България с романа си "Полеви изследвания на украинския секс" (1996).

Въпреки доста отворената си към зрителите програма в крайна сметка фестивалът предпочете да отличи не най-любимите на публиката и критиката филми, а онези, които журито счита за най-адекватно отражение на актуалния политически момент. Подобно решение е може би адекватно на съвременния международен контекст, но дали е най-доброто за киното?