Всички съществуващи постройки на полярната ни база са изграждани с доброволния труд да десетки полярници в изминалите три десетилетия. Сградите са уютни и удобни, но са недостатъчни откъм работна площ. По този повод предстои изграждането на нов лабораторен корпус, който да задоволи нуждите от работни зони и допълнителни спални помещения.

За да започне изграждането на стротелната конструкция на корпуса, трябваше да се изградят всичките бетонови фундаменти, на които да легне бъдещата постройка. За тази цел в групата ни бяха включени и достатъчно квалифицирани строители. През по-голямата част от времето, прекарано от мен на базата, бях част от строителния екип, изграждащ тези така важни елементи от бъдещата конструкция. През строителната площадка преминаха много и различни по своята квалификация полярници, както и част от екипажа на кораба ни. В почивките, докато чакахме поредния кюбел с бетон, узнах, че лифтът, благодарение на който бетонът достигаше до строителната площадка, бе проектиран и изграден от нашия колега Марчо. Пускането му в експлоатация се бе случило по време на предишната експедиция, като самото изграждане е продължило едва няколко дни. Марчо умело оперираше с електрическата лебедка, а също така бе в основата на изграждането на пътищата от талпи, по които минаваха ръчните колички с бетоновата смес.

При силен снеговалеж и бурен вятър работата се преустановяваше, но когато метео условията позволяваха, се работеше и на изкуствено осветление. Задача номер едно на експедицията бе завършването на бетоновите работи на фундаментите и по тази причина именно на този обект бяха съсредоточени основните човешки ресурси.

Фундаментите бяха завършени в срок и аз можех да се захвана с персоналната си задача – да проуча наличните около базата водоизточници и да изградя част от тръбното трасе на бъдещата водоснабдителна система.

Тъкмо първите 100 метра от трасето бяха положени, когато командирът на кораба ни уведоми, че съгласно последната сводка от различните метео модели, даващи предвиждания за условията в протока Дрейк,

единственият времеви прозорец за безопасното му пресичане ще настъпи няколко дни

преди предварително предвидения ден за отплаването ни.

На 3 март бе осъществен видеомост със студиото на БНТ, където бе проф. Пимпирев. На въпроса на водещия по какъв начин ще бъде отбелязан националния  празник на полярната ни база, професорът отговори съвсем кратко: „С работа. Трябва да се зазими базата и време за празнуване няма.“

И наистина, целият следващ ден бе посветен на консервацията на полярната ни база и нейната подготовка за антарктическата зима. Всичко трябваше да се подреди, водопроводната инсталация да се обезвъздуши и да се подготви за следващия сезон. Работата продължи през целия ден на 4 – ти март и когато последният полярник се качи на кораба около полунощ, незабавно вдигнахме котва и поехме курс на север към чилийското пристанище Пунта Аренас, където всички, освен екипажът трябваше да слезем и да продължим по въздух пътя си към България.

За разлика от идването ни, сега океанът не бе толкова благосклонен.

Кренометърът на командния мостик отчиташе около 40 градуса отклонение от верикалната ос.

На идване нямах усещане за морска болест, но на връщане усетих какво означава това понятие. Още на втория ден след качването ни на борда, Владо заяви, че в следващите дни няма да готви и ни показа къде тостера, на който да си печем филии хляб. За тези, които можеха да се хранят, разбира се. През първия ден нашият готвач се бе опитал да сготви, но единственият резултат бе, че пилешкото и оризът от тавата се бяха озовали по стените на фурната. С цел да не се дразни стомахът по време на силно клатене, препоръчително беше, ако си гладен, да ядеш суха храна и да избягваш течностите. През всичките четири дни на плаването ни на връщане почти нищо не хапнах. Най-доброто, което можеш да правиш по време на силно вълнение, е да лежиш в каютата. Това и направихме болшинството от полярниците.

Течеше четвъртият ден от плаването ни. Бяха ни съобщили, че сме пресекли Дрейк и съвсем скоро клатенето на кораба щеше да свърши. Бяхме се насочили към началото на Магелановия проток, който свързваше Пунта Аренас с океана. Болшинството от полярниците се готвеха да отпразнуват края на плаването в бурните води, а аз си бях легнал в каютата, когато корабът се разклати още по-силно. Установи се, че в един и същи момент единият борд бе атакуван от приливна вълна, а от другия се оттичаше вълна, като по този начин се образува два пъти по-висока от обичайната вълна. Оказа се, че никой не бе видял отклонението на клинометъра, но кренът не бе по-малък от 50 градуса, по мнението на екипажа. Тази вълна бе и последното изпитание в това плаване. Не след дълго корабът ни навлезе в спокойните води на Магелановия проток и морската болест, която ни бе налегнала, изчезна така внезапно, както внезапно ни бе връхлетяла. Вечерта на главната палуба се проведе импровизирано тържество, на което капитан Николай Данаилов връчи на всички полярници сертификат, удостоверяващ пресичането на Дрейк. От стари времена битува легендата, че на всеки моряк, пресякъл протока на Дрейк, му е позволено

да стои седнал и със шапка на главата в присъствието на Британския монарх.

Наистина, протокът на Дрейк по онова време е бил наричан гробище на корабите. Нещата в днешни времена стоят по съвсем различен начин, но въпреки всичко, неприятните усещания от силното клатене по време на преминаването на страшния проток, са факт. Докато кап. Данаилов раздаваше сертификатите ни, си дадох сметка, че сертификат номер 1 се полага именно на него. Той носеше цялата отговорност за съдбата на кораба и живота на всичките 60 души на борда и с тази задача се справи повече от блестящо!

Рано сутринта на 9 март се озовахме на пристанището на Пунта Аренас. На следващия ден се сбогувахме с капитана и членовете на екипажа, с които се бяхме сприятелили през тези петнайсетина дни плаване и двайсет дни, прекарани на полярната ни база, и се отправихме на север към Буенос Айрес, а от там с полет през Рим, на 19 март по обяд кацнахме в София.

Помня аплодисментите на посрещачите в мига, в който се появихме на входа на терминала. Дечицата на един от полярниците бяха подготвили плакат с емоционален текст: „Добре дошъл у дома, тати!“.

Бяха изминали близо 2 месеца от деня на нашето тръгване и си помислих с малко тъга, че това е краят на приказката, наречена Антарктика. Както знаем, обаче, всяко начало има край и всеки край е ново начало.

Сега, в началото на годината, ни чака следващата мисия, по време на която трябва да довършим полагане на новия водопровод на българската антарктическа база „Св. Кл. Охридски“.