- Г-жо Желязкова, 30 години преход в България, а все по-често се чуват мнения, че като че ли нищо не се е променило кой знае колко. Така ли е?

- Това вече се превръща в безвкусно клише, че „нищо не се е променило”. Промени се всичко. Системата на държавно управление, икономиката, образованието, медиите, правата на човека, свободата на придвижване. Може да е незавършено, зле конструирано и лошо работещо, но всичко е различно и е по-добро от предишното.

Нашето поколение учени например за първи път се почувства свободно, особено в областта на мисълта, творчеството и на словото. Ние усетихме сладостта на това да можеш да пътуваш неограничено. Да се срещаш и да обменяш мисли с колеги от целия свят. Да публикуваш изследванията си. По времето на комунизма това звучеше като утопия, беше невъзможно, освен ако не направиш фундаментални компромиси с властта и предателства спрямо близките и приятелите си.

Когато си работил в научен институт, бил си принуден да внасяш текст, който пред очите ти влиза в метална каса, след това се чете от цензура и чакаш тръпнещ резултата седмици, тогава знаеш прекрасно какво е не-свободата. След което ти връщат ръкописа с отказ да заминеш някъде по света на международна конференция, за да споделиш постиженията и откривателствата си, да чуеш мнението на колегите, тогава си съвсем наясно какво е да си затворен до задушаване от цензура и граници.

- Някои изследователи дори смятат, че все още преходът не е приключил... Вие като деен участник в тези процеси какво мислите?

- Преходът приключи отдавна. Струва ни се незавършен, защото има още много неща за правене, за корекции, за стъпки напред към по-добро.

При нас, в България, всичко се случва по най-трудния начин, защото сме си такива – недоучени и подозрителни, несмели и колебливи индивидуалисти. Докато всички се колебаят, докато обмислят как сами (с децата и жената) да оцелеят в трудностите, същинските процеси на реконструкция, на политическа и икономическа промяна се бавят, вървят мудно с темповете две напред – една назад. Когато не се преследват с общи усилия съвместни цели, естествено е нещата да се бавят, често да се връщат с години назад, а после отначало…

Българите сме натоварени със Сизифов комплекс – да работим напразно, да позволяваме да ни ограбят, а след това тихо отново да градим. Да ни мамят материално и духовно, но да преглъщаме. Това е като нашия изначално натрапен комплекс от виновното за всичко „турско робство”.

- Какво направихме и какво не направихме през всичките тези 30 години?

- Направени са много неща. Имаме многопартийна система, свободни избори, свобода на придвижването, пълна свобода на сдружаването и на изразяването. Ние сме интегрална част от европейските и евроатлантическите структури и механизми. Не е малко за трийсет години.

Моето поколение, което участва в началото на прехода, носи вина за това, че бяхме невинни, непросветени, не познавахме добре механизмите на властта, подлостта на задкулисните възможности за октоподно поглъщане на националните ресурси. В името на мирния преход не поискахме незабавна лустрация и позволихме на средната и високата партийна номенклатура, както и на офицери и агенти от различни силови служби да превземат икономическите ресурси на държавата, за да манипулират впоследствие и политическите процеси.

- Напоследък все повече се чува и мнението, че живеем не в демокрация, а в някаква изкривена форма на авторитарен режим. Отстъпваме ли наистина от нея?

- Това са празни приказки. Колкото криви и недодялано просташки да са нещата в нашата държава, ние определено живеем в демокрация. Всеки има право на глас, на протест, на екзодус. Ако всичко ви се струва бедствено, дори и най-бедните (ромите) успяват да намерят пари за автобус и да напуснат страната, за да си опитат късмета другаде. Едно време за тази възможност се умираше. Стреляха.

Какъв ти тук авторитаризъм, след като още утре всеки може да организира по Фейсбук или чрез други контакти стотици хора и да псуваме по площадите и да пледираме за оставката на когото си поискаме – кеф ти Радев, кеф ти Борисов, кеф ти Цацаров или Гешев.

Всъщност това е демокрация в действие. Никой от нас не е попаднал в лагер или пък убит, защото се изразява свободно. За това мечтаехме на времето и то се случи.

Това, че бивши или деца и внуци на бивши изпраха нашите и на родителите ни изкарани с дългогодишен труд пари и си ги харчат, е друг въпрос. Това е вина на нашата глупост в ранния преход. Случва се. И това ще преглътнем.

Важното е да вървим напред заедно с европейските партньори. И вече с широко отворени очи да не позволяваме на онези, които ни ограбиха и забогатяха (да им е сладко във вили, виенски апартаменти и къщи на екзотични острови), да влияят на политическите процеси в България и особено на геополитическите ни решения. Но пасаран!

- В тази връзка ГЕРБ отново спечелиха изборите, но не с такава преднина пред останалите партии, а премиерът и партиен лидер Бойко Борисов като че ли изглежда непоклатим. Има ли основание за това?

- Няма непоклатими. Няма и вечни. Никой не се задържа на власт просто ей така. Борисов е развил определени качества, които го правят приемлив за хората все още. Нека не се заблуждаваме, че това е възможно да се постигне само с изборни манипулации или с авторитарни хватки. Когато обществото излъчи алтернатива, Бойко Борисов ще излезе в пенсия и предполагам, че ще бъде щастлив да се порадва на внуците си. Властта уморява и изхабява неимоверно много.

Големият проблем на България е отсъствието на алтернативни партии и нови харизматични лидери. Това очевидно също е наследство от „турското робство”.

Тази тенденция да се търси и да се очаква нещо ново като лице, изказ, платформа се очерта ясно на местните избори, когато извън очакванията на социолозите спечели убедително вота на младите, но и на част от средното и по-старото поколение младият Борис Бонев. Не го посочвам като личност, а като тенденция, че обществото е узряло, за да търси нови лидери и нови обединителни идеи.

- Питам ви за това и в контекста на твърдения от представители на опозицията, че ГЕРБ са стабилни заради неофициалното управление с ДПС.

- ДПС го няма никъде във всичките предизборни, изборни и ежедневни управленски събития и вълнения. Появяват се тук-там, колкото да напомнят, че има такава партия и че тя държи твърдо над триста хиляди гласа винаги. Размахват движението като плашило, а те отдавна вегетират щастливо, без особено да се трудят на политическата нива, като режат купоните от предишни и сегашни невидими икономически конструкти, по-скоро са успешни бизнесмени. И на тях да им е наздраве!

- Обикновените хора все по-малко се вълнуват от партийните боричкания. Според Вас като изследовател на терен и познавач на проблемите на хората кое е важното за тях?

- Напълно стопен е броят на хората, които се интересуват от политика и от политици. Това не е лоша тенденция, защото ни доближава до някои развити европейски страни. Политизацията на хората е белег на преход или на временна политическа и икономическа нестабилност.

Преди години, когато бяхме встрастено политизирани, едни колеги от Германия ми казаха, че на предишните избори гласували за десните, пък на тези се готвят да гласуват за левите. Изумих се на подобна политическа безпринципност. Те спокойно ми обясниха, че се подготвят за изборите, когато внимателно прочетат икономическите платформи на кандидатите – който намалява данъците, който гарантира леко повишение на минималния и средния доход, гласуват за него. Другото са приказки от хиляда и една нощ, казаха още те, че едните били консерватори, а пък другите социалдемократи, ами нали ние плащаме данъците…

- Топим се все повече, няма работна ръка, младите българи бягат в чужбина... Къде бъркаме, защо не си взимаме поуки от историята и не напредваме?

- Българската нация няма да изчезне. Да не изпадаме във внушена паника. Преживявали сме безброй много исторически периоди през вековете, когато сме намалявали драстично поради войни, болести или миграции. Това се е случвало и на много други нации, всъщност на почти всички. Настъпват и обратните тенденции. Демографското равновесие се възстановява. Разбира се, това изисква добри политики, но народите имат и свои вътрешни импулси, които водят до ревитализация. Ако не се случат необратими катаклизми като войни, природни бедствия, пандемии, ние скоро ще почувстваме обрат. Това са естествени социални цикли, които се случват периодически. И това ще отмине след време.

- Или пък напредваме, но много бавно и не с така желания резултат?

- Напредваме бавно, трудно забележимо, но сигурно. Това е част от нашата народопсихология и странният ни подход за оцеляване. Търпение е нашата мантра.