Не толкоз от радиоувещавания и телевизионни диспути, колкото от разговори с познати и непознати разбрах: хората се вълнуват от този уж страничен и далечен въпрос, джендърния, повече, отколкото от демокрацията и диктатурата. "Искат да ни сбъркат децата - момчетата с роклички, а момичетата - с панталонки" - тази крайна теза във вариации чувах от най-различни източници - от професора до каруцаря. "Искат да ни върнат в каменната ера, при първобитния мачизъм, при расизма и хомофобията" - беше другата крайна теза, също на люде от широк социален и образователен спектър. 
Установих, че партиите на политическия ни пазар 

улавят тези настроения 

и бързат да заострят посланията си към електората със съответните лозунги. Нещо повече, в една и съща политическа сила тези настроения предизвикват обособяване на "крила" и разни политически пластики - например сблъсъкът в БСП между Нинова и Станишев по отношение на Истанбулската конвенция. 
Видя ми се чудато отпърво. Нима въпросите с миграцията, нима противопоставянето НАТО - Русия, нима тероризмът и икономиката не са по-сериозни неща? Защо, мине, не мине ден, и по някоя  детска градина или община заразмахва поредната брошурка с Родител 1 и Родител 2 или някакви таблици с полове, разделени на мъжки, женски, трети, други и т.н.
Заговор ли има, както твърдят едни, или обикновен пълзящ конфликт, с каквито е пълна цялата история на човечеството? Тя всъщност е история на конфликта между ново и старо, между традиционно (консервативно) и ново (модерно). Можем ли да приемем, че новото в случая е растящата толерантност към многобройните субективни диференциации на пола, а старото е настояването, че половете са два и следва да се подчертават със съответното възпитание? Ако е тъй,  идва нов въпрос: не е ли редно в такъв случай да прегърнем новото, след като то е прогрес, а старото е обречено на изчезване? Тоест час по-скоро да разрешим и еднополовите бракове и изобщо да не учим момченцата на мечове и пищови, а момиченцата на кукли, защото това е остатък от роли, присъщи на миналото? 
Ако трябва да сме докрай честни, то 

в тази теория има правда 

Ролите на половете - мъжът на лов и война, жената - при огнището и люлката, вече не са такива. Още авторът Робърт Блай преди десетки години откри, че мъжът днес не е онзи, който е трябвало да пази пещерата и къщата с юмруци и оръжие, а същество, което седи в офиси, вози се с метрото като всички, изпълнява същата работа като колежките си; понякога по-добре, понякога по-зле, ала същата. Достатъчен е само спортът, за да установим, че традиционните роли се изменят не с десетилетия, а с години. Гръцките олимпиади са били състезания на атлети, на които жени не можели не само да участват, не са имали право дори да присъстват! Че само преди стотина години е било невъзможно дедите ни да си представят, че дами ще се хласкат в суратите с пестници пред публика, ще ритат футбол, ще вдигат тежки железа. Днес го приемаме за естествено, дори се радваме на медалите, донесени от сънародничките ни в тези спортове, не по-малко от мъжките. 
Това означава, че нещата се променят бързо. Веднага ще кажа обаче, че промените не са безболезнени и не знаeм докъде ще ни доведат. Също така не знаeм дали то няма да предизвика сътресения и преразпределния на силите в световен план. Всъщност вече ги предизвиква. 
Вододелът "джендър" не е само компонент от предизборната борба за Европарламента. Той е средоточие на сблъсък между култури, включително религиозни и битови стереотипи. Наскоро писах, че основната причина според мен за ислямската радикализация през последните десетилетия е несъгласието на много мюсюлмани с морала и представите за семейство, които им налага Западът чрез обществени практики и киноиндустрия най-вече. А неотдавна се запознах със сайтове за психологическа поддръжка на мюсюлмани и ме изумиха съветите на мюсюлманки,  образовани впрочем, с дипломи по психология или богословие, които отговарят на разни въпроси, мъчещи питащите. Едни например се жалват, че мъжът им пие, други - че гледа порно, трети, че не работи, агресивен е, иска прекалено секс или пък не им обръща достатъчно внимание. 
Забелязах с изумление, че съветите са почти винаги такива - 

не упреквайте мъжа, търсете грешката в себе си! 

Ето например - от портала "Ан-Ниса", носещ името на четвъртата сура от Корана, която се нарича "Жените". "Най-напред пожалете своя мъж. Дайте му какво му трябва... Признайте мъжа в него и не опитвайте да го ръководите, защото той трябва да ръководи вас. Подчинявайте му се, дори да е без работа. Дайте му парите, които сте изкарали вие (при условие че отиват за семейството, а не да пие с приятели), като му кажете, че тези пари му дава Аллах през вашите ръце..."
Друга пък, колумнистка на сайта Islam.ru, в текста си "Пет причини да бъдеш послушна съпруга днес", обяснява ни повече, ни по-малко, че от ислямска гледна точка покорността пред мъжа означава покорност пред бога. И че покорната съпруга означавало здраво семейство, че такава жена мъжете не напускали. 
Цитирам неслучайно. Сблъсъкът между цивилизациите минава през тънката призма на семейството, семейните ценности и морал. За нас сунитският модел, покриващ и част от патриархалните ни остатъчни етични представи, днес е неприемлив. (Особено за съвременната жена, разбира се.) 
Ала то не значи, че сме намерили или скоро ще намерим семейна и обществена стабилност в идеите на радикалния либерализъм. Светът също. 
Чисто политически това вещае бъдещи драми.