"В оскотялото ни време на ротация на принципи и ценности <...> Левски изглежда болезнено невъзможен."

Румен Радев, президент на РБ

---------

Рядко думите на президента Румен Радев са звучали толкова правдиво за собственото му поведение - за двуличието, което се превърна в негова запазена марка. Три дни след като не намери основание да упрекне режима на руския президент Владимир Путин за смъртта на неговата политическа жертва Алексей Навални, той направи на 19 февруари паралел между днешното време и края на османската епоха в България, отнела живота на нейния най-величав политически противник Васил Левски. Приложи игра на думи, която трябваше да уязви сегашното ротационно правителство, но се обърна срещу самия него, защото се видя, че прибягва до ротация на принципи и ценности според политическото си удобство.

В деня на смъртта на Навални той написа в профила си в Х (бившия Туитър): "Светът загуби един от най-изявените борци за човешки права и демокрация. Затова е изключително важно да бъдат изяснени всички обстоятелства около смъртта на Алексей Навални в затвора и те да станат достояние на международната общност. Почит пред неговата памет!" Текстът прозвуча така, сякаш всеки момент Радев ще се появи с букет пред руското посолство, за да почете покойника и да изрази протест срещу тираничната система, отнела живота му. Нищо подобно.

Радев просто си даде отсрочка,

под предлог че не знае какво се е случило с Навални в месомелачката на Путин. Реакцията му бе в пълен синхрон с поведението на кремълския диктатор, който се погрижи дори мъртвият му разобличител да не издаде какво го е изтръгнало от живота. Двете седмици отсрочка (които могат да бъдат и удължени) ще послужат на кремълските балсаматори да придадат на трупа почти жив вид - сякаш си е отишъл по собствена воля. После може и да го предадат на семейството му, а може и да откажат, ако резултатът не ги задоволи. Путинските циници са способни да решат, че има да си доизлежава присъдата, и да не позволят изнасянето му от затвора. Радев също се нуждаеше от пауза, надявайки се на индикация от Москва, че Навални внезапно е решил да си отиде от живота, напук на всички грижи, полагани за него. Така не би съществувала и причина за критика към Путин - нещо, което нашият президент не си позволява по принцип.

Когато в нечия глава се въртят многопластови мисли, не всички излизат наяве. В такива случаи е полезно да се чуе

какво говорят довереници на президента

Такъв е неговият бивш началник на кабинета Иво Христов, който от пет години в качеството си на евродепутат ни уведомява от Брюксел за политическите разбирания на Радев. Пред БНТ той заяви на 17 февруари: "Бих разграничил трагедията от публичната инструментализация на тази смърт, защото цялата показна печал, която наблюдаваме в последните 24 часа, е за политическа употреба." Щом става дума за "показна печал", трябва да разбираме, че е неискрена, фалшива. Затова смъртта на Навални се превръща в инструмент за политическа употреба. Автоматично в сектора на лошите биват поставени не онези, които са я причинили, а изразяващите възмущение от убийствения политически режим в Русия. Иво Христов е от малцината евродепутати, които не гласуват резолюциите на Европарламента, осъждащи Русия или подкрепящи Украйна. Пасивната му подкрепа за Путин най-вероятно е синхронизирана с Радев.

Но поведението му няма синхрон с политиката на Европейския съюз. Два дни по-късно Съветът на ЕС не го послуша и "инструментализира" смъртта на Навални, като нарече на негово име европейските санкции за посегателство над основните човешки права. Това е европейският еквивалент на американските санкции за корупция, носещи името на руския борец за върховенство на правото Сергей Магнитски, умрял в затвора през 2009 г. без съд и присъда.

Има ярки световни събития, чийто проблясък е толкова силен, че за момент се вижда много надалеч

кой какво представлява

Такъв бе случаят с преврата в умиращия Съветски съюз (августовският пуч от 1991 г.), когато по реакциите на политическите сили в България можеше да се съди кой колко искрено желае демократичните промени в България. Тогава БСП се стаи в очакване да види накъде ще задуха вятърът в Москва, защото се знае, че един преврат или успява за три дни, или се проваля. Три десетилетия по-късно смъртта на Навални отново свари левицата стъписана и нейната лидерка Корнелия Нинова я посрещна с пълно мълчание, както постъпи и Владимир Путин, който внимава дори да не произнесе името му. Нинова и Радев се представят за опоненти, защото си съперничат да ловуват електорат на един и същ политически терен, но по отношение на Кремъл са заедно. Нейното мълчание говори точно толкова, колкото недомлъвките на Радев за смъртта на Навални.

Що се отнася до другата проруска партия "Възраждане", от нея извира буен путинизъм. Точно в скръбните дни, когато смазани от репресиите руски граждани рискуваха да изразят почит към Навални чрез изпровизирани мемориали, жизнерадостни депутати от "Възраждане" гостуваха в Москва по покана на партията на Владимир Путин "Единна Русия" и гордо се снимаха в Дипломатическата академия на руското външно министерство. Ако не беше претенцията им да се представят за коректив на властта, никой нямаше да обърне внимание на тяхната нелепа екскурзия, чиято цена в рубли (и копейки) знаят може би само любезните им домакини.

Партиите, които споделят или подкрепят властта, нямаха колебание (къде по убеждение, къде по интереси) каква позиция да заемат. Щом се провъзгласяват за евроатлантици, не би трябвало да се редят при путинистите. Бойко Борисов и Делян Пеевски като самородни демократи показаха по-голяма гъвкавост дори от Радев за ротация на принципи и ценности. Затова нямаха трудности да пуснат въздишки в социалните мрежи за Навални, въпреки че той като боец срещу корупцията в Русия удряше по големия брат на българската корупция. А тя пък е носител на американски "Магнитски" чрез Пеевски и сподвижници.

Темата "Навални" обаче е важна не толкова за политиците, колкото за гражданското общество. Тя трябва да му отвори очите, че между Путин и Русия има разлика. Че традиционното русофилство в България не задължава никого да харесва кремълския сатрап, защото има и други руснаци, които заслужават уважение. Прекланянето пред един криминален режим, довел корупцията до световна висота, няма нищо общо с историческата памет. Всеки живее в своето време и носи отговорност за поведението си. Прав е Навални, че "не е срамно да направиш малко, а е срамно да не направиш нищо". Всеки жест може да има значение, включително и символичната подкрепа за жертвите на тиранията. Путин ще си отиде, но Русия ще остане. И тя ще помни кой как се е държал в най-трудните години за оцеляването на нейното достойнство.