Размишляваме с ума си, а умът е важно свойство на душата. Тъй че, ако някаква част от нас е ангажирана в деня за размисъл преди изборите, то това е душата – с душа избираме, с душа размишляваме и с душа гласуваме.

В последните дни научихме, че между половин и един милион българи са готови да продадат гласа си. Значи ли това, че са готови да продадат душата си? Или хората, готови да продадат душата си, са много повече?

При очакваната избирателна активност излиза, че близо 1/3 от демократичните граждани, добруващи под крилото на всеобщото избирателно право, биха гласували срещу заплащане, без да се интересуват от партии и мажоритарни кандидати, от политики и програми, от ценности и идеология, от морал и справедливост. Четох някъде, че търговията с гласове се е появила буквално часове, след като са се появили и самите избори. И то вероятно още от самото начало е била в подобни размери. За какво ли ще размишляват тези демократични граждани в деня за размисъл? Вероятно за каквото и през всеки друг ден – за нищо. Със сигурност няма да размишляват за това, че ще пратят във властта хора, които ще защитават всякакви други интереси освен техните. Няма да размишляват и върху това, че когато животът им стане по-окаян, виновен ще е продаденият им избор. Е, ако стане съвсем нетърпимо, винаги могат да излязат на протест, по възможност отново срещу заплащане. Повечето хора не са такива, за каквито ги мислим, каквито очакваме да бъдат. Тяхната сметка е съвсем друга, а идеалите им не търсят осъществяване през политиката и институциите. Затова често казвам, че демокрация няма, не е имало и никога няма да има. Правят се само плахи опити с неубедителен резултат и никога не се постига нищо повече от тънка фасада от думи.

Добре, разбрахме, че тези люде няма да размишляват. Но няма ли да размишляват останалите 2/3, които отказват да продадат гласовете си или поне така твърдят? За какво ще размишляват те? За какво изобщо се очаква да размишлява някой в деня преди изборите, па бил той и най-съвестният мислител?

Може би на първо място за самите избори. Утре, независимо от вероятните балотажи на 3 ноември, местните избори в съществената си част ще приключат. Утре ще бъдат избрани общинските съвети. Утре ще се види каква е силата на всяка партия към днешна дата. Всички ще кажат, че са победили – тук спор няма, – но все пак ще има първи, втори, трети и т.н. Когато някой каже, че местните избори задават тренда за парламентарните, има предвид именно първия тур, когато се формират общинските съвети и се проверява какво е движението в доверието към политическите партии.

След една седмица в директен сблъсък на абсолютно мажоритарен принцип ще се изберат кметове там, където това не е успяло да се случи на първи тур, по всяка вероятност и в София. Кметовете са тези, които ще изпълняват решенията на посочената от първи тур нова власт и ще носят отговорността. Странно колко много хора пропускат очебийната аналогия между парламента и общинския съвет, от една страна, и кмета с неговите ресорни заместници  и правителството, от друга. От тези два института – общинския съвет и кмета – ще зависи политиката на общината през следващия мандат. Те може да се разбират, може да не се разбират, може да си правят сечено един другиму, сигурно ще формират и различни мнозинства по различни въпроси и това е съвсем нормално. И ако след всичко това се окажат негодни да свършат работа и за две стотинки, виновни ще са гражданите, защото не са размишлявали достатъчно в онази събота, в която все още се намираме. Шегувам се.

След като размисли за всичко това, решеният да не продава гласа си гражданин следва да премине и към други въпроси. Например: мина първи тур и класирането на политическите сили е ясно; сега остава да си избера кмет. Какво да избера – байчо или политик? На пръв поглед кметът прилича повече на разсилен, защото сменя тръби, запълва дупки, асфалтира улици, слага лампи – все такива комунални въпроси. Ако бюджетът на населеното място е голям, големи са и въпросите, големи са и проектите, но все си остават комунални. Това е така, ако кметът не е нищо повече от изпълнител на волята на общинския съвет. Но в повечето случаи кметът е бил избран начело на група съветници, които подкрепят идеите му (често лично негови), така че той битува едновременно в две качества – и на байчо, и на политик.

И още нещо. Не знам как е на други места, сигурно навсякъде е различно, но в моя град – София,

предизборната кампания се очерта освен вяла и безинтересна

в същото време и леко шизофренична. Не знам защо за пореден път всички решиха, че ключовата дума е „промяна“. Може би политическите им теоретици леко объркаха местните с парламентарните избори. Всички написаха на знамената си ПРОМЯНА и се хвърлиха в борбата. За зла участ обаче, когато представиха програмите си, видяхме, че никой не говори за никаква промяна, всички издигат едни и същи приоритети с леки нюанси, всички казват: „Да, това, което и сега се прави, е нужно, трябва да продължи да се прави. Само че аз ще го правя по-добре от вас, дами и господа опоненти, защото вие сте или некадърни, или корумпирани, или и двете заедно“. Тоест пак добрата стара история за автобуса – той е един и маршрутът е един, остава да видим само кой ще го кара. Всички искат промяна и същевременно никой не я иска, защото какво да предложиш вместо чист въздух, градски транспорт, детски градини и улици? Дори и досегашните общински и районни кметове го сториха. Само и само за да влязат в общия тон. 

Как да вземе решение разсъждаващият гражданин в деня преди изборите?

В селища, където наистина трябва да се тръгне по нов път, където наистина трябва да се сложи край на нещо старо, за да дойде на негово място нещо ново, там е ясно – промяна. Обаче в други селища, където всички са съгласни, че посоката е вярна и че не е нужно, а даже и опасно, да се променя курса, и въпреки всичко където има неколцина кандидати за кмет, как да избере размишляващият гражданин? На две основания:

Първо, да проучи кандидатите, да прочете тук-там, да се посъветва с други хора и да прецени доколко всеки от тях познава работата, за която кандидатства, и доколко има добра воля и обективна възможност да изпълни програмата си.

Второ и по-важно. Да се постарае да почувства политическа, идеологическа и ценностна близост с кандидата, когото в крайна сметка ще подкрепи. Не е нужно да се превърне във вещ политолог за тази цел. Политическата близост често се усеща инстинктивно: „този ми харесва, вярвам му, добре изглежда, мисли правилно, харесва неща, които харесвам и аз; с една дума – от нашите е“. Аз например имам много ясен маркер – усетя ли, че някой е атеист, това вече изключително много ме затруднява да му дам подкрепа за каквато и да било обществена изява. Сигурно всеки си има някакъв маркер, според който да преценява кандидатите, състезаващи се за подкрепата му.

Мисля си, че да избереш кандидат по симпатия и идеологическа близост е правилен подход, особено когато всички говорят за едни и същи политики и едни и същи програми. Ако съм изправен пред избора либерал или консерватор да ми боядиса къщата, ще избера консерватора, защото го чувствам по-близо до себе си. Иначе и в двата случая ще имам еднакво добре боядисана къща. Идеологията е важно нещо.

Е, поразмишлявахме. Никой не може да ни обвини, че в деня за размисъл сме се изсулили по терлици да берем гъби. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.