Марсаскала, Малта, специално за „Нерви и утехи”

Преди дванадесет години приятелски ангажимент ме отведе на популярния фестивал за българска естрадна песен, някога посветен на Бургас, морето и неговите трудови хора. Посвещението на трудовите хора бе вече премахнато, вероятно защото на някои им напомня компрометираното, а може би и застрашително понятие „работническа класа”, или просто за да не напомня пълзящата тогава и в Бургас безработица. Имаше песни всякакви, на сцената в летния театър се изреждаха останалите в бранша звeзди, с подразбиращия се превес на бургаските такива. Харесах една песен, за която още тогава написах в „Нерви и утехи” и която не съм забравил и до днес, въпреки всеизвестно нищожния живот на естрадните парчета. Сега, далече от Бургас, далече и от България, бъркам в интернет и изваждам какво съм писал за нея:

„Песента бе посветена на съсипването на Черноморието, заграбването му от акулите на бизнеса, затрупването му с бетон и камък, поругаването на романтичната му душа.

Строят с такъв размах,
че вече, общо взето,
докато кажеш "ах!" -
и няма го морето.
 

Това, който го е видял с очите си, го разчита безпогрешно. Брегът на юг полека-лека се превръща в един мегаполис от Емине до Резово. Строени-недостроени нови и нови хотели "отварят гостоприемно врати" всяко лято. Застрашително нагазили в пясъците или тежко надвиснали от скалите, те сякаш настъпват срещу самото море, закриват го от погледа, за да не видим какво ще направят и с него. Както горчиво препоръчва песента - ако ти се гледа морето, сложи си фототапет. Текстът е на Матей Стоянов и високата школа си казва думата - остроумен, искрящ, хаплив и в същото време някак нехайно елегичен. Изпяването му на този фестивал бе повече от странно – в залата (и дори на сцената!) можеха да се видят лица, които трупат милиони от погрома над крайбрежието.” 

Когато съм го писал това на бургаския бряг, строителната българска зараза не бе стигнала до Малта. Островът пребиваваше в безспорно убеждение, че обликът му, наследен от вековете, има трайна цена и не може да се разменя за никакви нови архитектурни веяния, нито за преходни урбанистични идеи. Още с първото ми стъпване тук ме изуми една подробност: със закон бяха забранени скатните покриви! Такава грижа за силуета на местните градчета, такава законодателна воля ми се видя невъзможна в България, не само за едните покриви, а и за каквото и да е. В този миниатюрен, прегърнат от морето свят, човекът се опитал и успял да си сътвори подслон и закрила единствено от камък: няма дърво, няма от какво кал да си забъркаш и да изпечеш тухли. Затова пък каменните къщи понякога приличат на изваяния. Така са изпипани и раздвижени фасадите, терасите, прозорците. Любувал съм се на невероятни сгради, наподобяващи старинни римски вили – умалени заради липсата на строителен простор и поради това още по-изящни. След няколко дни вече познавах всички постройки по своите безхитростни маршрути, не се отегчавах да се вглеждам и да откривам прелести, всеки път нови за мен. Живеех със съзнанието, че градчето е отдавна и завинаги построено. Всъщност в сравнение с най-старите райони на Малта не бе чак толкова отдавна. Но за завинаги – да, защото бе направено добре.

Имах шанса да си го помисля, макар и в последния момент. Много скоро такава мисъл бе вече невъзможна. Появиха се агресивни и безмилостни строители, старите къщи се обръщат в купища от камък, издигат се нашенски „кооперации”. Не е съвсем като да кажеш „ах”, но резултатът в края е същият – няма го морето. Средиземното. Иначе една къща се събаря с месеци, някакви безмилостни къртачки думкат и тресат острова. Той, както аз си го представям, като да е от един-единствен камък – където и да блъска злата машина, трептенията се предават по скалата и лъжичката в чашата с кафето подскача през няколко улици. Това ще продължи неизвестно докога – строителният бизнес е неотразимо доходен, къщите, които тук по нещо винаги наподобяват малки каменни крепости, се предават почти без съпротива. Всяко лято броя победените. Всъщност не самите победени – те са вече изчезнали, местата им откривам и си спомням за тях.

Пред очите ми е артистичната сивокаменна къща с двете палми и високия ажурен балкон. Върху покрива стоеше старинен телескоп с пиринчена тръба, винаги насочен към улицата, в чиито край се съзираше морето. Вероятно пълният възрастен мъж, който редовно (ще кажеш денонощно) пушеше пурета зад прозореца на партера, го е използвал като далекоглед да гледа как корабите за миг замръзват като за снимка в лазурния квадрат по пътя си към пристанището. Сега гледката е затапена от високите сгради по самия бряг, няма ги и балкона, и телескопа, и стареца. От тази гледна точка (едната палма е останала) – няма го и морето. Средиземното.

На шега си говорим тук за разширяващото се българско строително влияние върху близки и далечни страни, континенти и острови. В добавка: в Малта набира скорост невиждано пътно строителство, което, както е известно, е най-скоростният метод за усвояване на европейски пари. Не че пътищата тук бяха особено годни и качествени, но толкова асфалт на една площ, по-малка от площта на София, изглежда доста подозрително. Просто няма място за разточително проектираните артерии, нито пък някога ще има толкова коли, които да оправдаят техния капацитет. Сякаш като резултат на това мое учудване, тези дни правителството излезе с предупреждение, че пътното строителство ощетява обработваемата земя на острова, отнема площи от скъпоценния хумусен слой, върху който се е приютило храброто местно земеделие. Само за сведение ще припомня, че в Средновековието, когато моряк от пристанал на този бряг кораб искал да слезе на сушата, той трябвало да носи и да предаде на граничните власти... пълен чувал пръст. Онези времена също са имали свои цели и свои механизми да ги преследват.

В доволно разнебитените ни напоследък представи за Европейския съюз някога ние си въобразявахме континент с обща кръвоносна система, с мощно сърце и единен пулс. Изглеждаше примамливо, а днес вече не. Обменът на лоши практики, на злокачествени изобретения и на калпава наследственост ми се вижда прекалено улеснен. По кръвта вървят най-лошите болести. Някои от тях ние приемаме наготово, други пък им предаваме. Такива зарази действат незабавно, дето е казано – сриват се цели градове. Ама буквално се сриват, не преносно. И земята трепери. И Европа със закъснение се замисля. А трябва да мисли бързо, защото нещата се случват светкавично. Докато кажеш ах...