Карах си колелото, ама мижах с едното око и гледах да следя линията на бордюра в светлината на челника ми. А положението беше тежко - римувах мастика с мотика в някакъв агресивен повтарящ се напев като на Rage Against the Machine; в главата ми китари с дисторшън режеха метал, в хранопровода ми кипеше нещо като сода каустик и усещах, че всеки момент цялата ми лирика може да изтече през дупка в главата - ако уцеля правилно ръба на бордюра. Или в по-лек вариант - да счупя ключица и да си освободя време за размисъл и естетизации.

Това ми е хубавото на лошите навици, че когато пия, карам много консервативно, доста по-внимателен съм, отколкото на чиста глава. 

Но пак е доста трудно и човек без моята подготовка би бил изложен на още по-голям риск. 

И макар че, както обясних, карах консервативно и поддържах скорост, колкото да пазя равновесие, внезапно осветих с челника си полицейска палка, стисната от строг служител. 

Можех да избягам - на своя територия бях, по ежедневен маршрут, на който му знам всичките особености и даже на пияна глава щях да се измъкна много лесно по терен, където не могат да ме гонят с кола. Но аз съм човек на честта и закона - като Цветан Цветанов. Вземам своите решения осъзнато, плащам пълната цена на своите избори.

Спрях и се предадох в ръцете на Пътна полиция. 

- Пиян съм на мотика! - обявих право в очите на компетентния орган. - Вие може да сте отпуснат, неопрятен и кой знае още какъв, но аз пък съм пиян до положение бомбок и искам да понеса всички последствия от поведението си! Нека цялата тежест на закона се стовари върху мен, нека напишат в свободните медии как един пиян поет и колоездач не се възползва от привилегиите на служебното си положение. Аз можех да избягам, можех да се направя на по-луд, отколкото пиян, можех дори да ви набия и да ви отнема служебното оръжие... Ей там в Перловската река щях да го хвърля, да потъне цялата ви милиция в позор и екскременти! Аз предпочетох да се предам доброволно, обаче извикайте пресата да отрази събитието.

- Момче, спри се малко! - натопорчи мустаци полицаят. - Не ми гледай пагоните, аз също разбирам нещичко от пиене и лирика. Кажи ми къде бързаш в това състояние, какво ти пречеше да си буташ колелото до вкъщи, интелигентно момче си... 

- Няма време! - обявих му аз с гласа на човечето от "Минута е много". - И както е казал поетът, времето лети все по-далеко! 

- Ама другият поет е казал друго нещо! - застана в бойна поза полицаят. - Другият поет е казал, че времето гази в кал и лайна и тази нощ то ще дойде да ти потърси сметка. Времето вече си бърше подметките в антрето ти, за да те изведе в неизвестна посока!

Брех! Направо изтрезнях от това лирично отстъпление. Гледай го ти какви неща му се въртят под фуражката!

- Приятелю - казах му аз, - Времето е сестра на Вечността, е казал трети поет. Времето изтича през пръстите ни и дано все пак отчете нещо и за нас. Вечността е бездетна, ала Времето има безчислено потомство. Беглата минута ражда подвиг и Вечността осиновява своите племенници! 

Полицаят извади бутилка, конфискувана бог знае откъде, и обяви на свой ред: 

- Четвърти поет е казал: Време, препускай напред! 

- А пети поет сваля звезди на Джамбазки и ни обяснява, че е страхотно благородство да признаеш вината си, когато е очевидна и безспорна.

Полицаят ме прегърна, двамата запяхме: 

Стар свекър на снаха си думаше: 

Я викни, снахо, та запей

снощната песен, дето пя

на моите гости търговци,

търговци, още джамбази!...

Бутилката свърши, но с моя нов приятел бързо изкарахме пари за още една. 

И само за едно нещо не ни стигнаха парите - не можахме да си викнем по една журналистка със златно сърце и лирична душица.