"Стоунър", Джон Уилямс

превод Емилия Л. Масларова, издателство „Лабиринт“

Това е роман животоописание на герой, преминал през отреденото му време, воден от тихата си и отдадена любов към думите.

Стоунър е висок и прегърбен, тих, почти невзрачен. Единственото дете в бедно семейство, още от малък той превива гръб заедно с родителите си, които изтръгват скромната си прехрана от все по-сухата и свидлива земя. Вечерите им преминават в мълчание.

Тишината и мълчанието съпътстват Уилям Стоунър през целия му път. Той рядко отделя време да мисли за себе си и моментите на самосъзнаване идват като прозрения, почти като епифании. Няма нужда от обяснения – вътрешният му компас винаги сочи правилната посока. Дори когато се наложи да влезе във война, за да отстоява принципите си, и постъпва буквално героично, той винаги има чувството, че това е нещо дребно, подразбиращо се и очевидно, без голямо значение. Той прави това, което трябва да се направи; което е почтено и достойно. В странния му брак липсва споделяне и разбирателство; няма диалог (жена му с цялата си нервност, затвореност и изблици на непредизвикана злоба е отблъскваща и неразбираема; но в края на дните си той изпитва милост и съжаление към нея, а също и към себе си – че не е могъл да я обича повече.) Малкото щастливи часове в дома му са били в споделената тишина с невръстната му дъщеря. Кристално, топло, щастливо мълчание изпълва краткото време с единствената му любима. Впрочем войната с вечния му враг в университета – Ломакс, също преминава в отказ от разговор, в доклади и предизвикателства, предадени чрез посредник.

Донякъде това е парадоксално, защото Стоунър преподава граматика (в широкия, античен смисъл на това понятие), пише, превежда, редактира. Чрез думите той успява да се докосне до онова по-висше знание, което не може да бъде изразено с думи. Вдъхновен, отдаден на преподаването и на студентите, готов да провежда експерименти, да бъде винаги от помощ, той намира утеха в книгите, единствено, само в тях.

Някой би могъл да каже, че в романа не се случва нищо особено. Разказва се ден след ден и година след година животът на един аскетичен, работлив мъж, в самота и тишина. Но самият разказ има силна притегателна тяга. Понякога може мотивите за някое решение или действие да са неясни или пък жертвите – несъразмерно големи; лоялността – прекомерна и предателствата – непредизвикани. Въпреки това редовете придърпват погледа и тихите събития се движат, така органично втъкани, че е наслада самият подбор на думите, звукът и оформянето им; точният и изящен изказ.

"После се усмихна с обич, като на спомен, хрумна му, че наближава шейсетте и би трябвало да е извън властта на такава страст, на такава любов. Ала знаеше, че още е и винаги ще бъде подвластен на тази любов. Тя лежеше, мощна и ненакърнима, под вцепенението, безразличието, отказа – винаги си беше там. Като млад Стоунър я бе раздавал на воля, без да се замисля, беше я раздавал на знанията, които – преди колко години? – му бе разкрил Арчър Слоун, беше я раздавал на Едит в онези първи безразсъдни слепи дни, когато я беше ухажвал и се бе оженил за нея, беше я раздавал и на Катрин така, сякаш не я бе давал никога преди това. По един или друг начин я бе раздавал на всеки миг от живота си и вероятно го бе правил най-пълно, когато не бе и подозирал, че го прави. Това не беше страст на ума или на плътта, това по-скоро бе сила, която включваше и ум, и плът, сякаш именно от тях бе изтъкана любовта, сякаш именно те бяха веществото, от което е направена тя…"