"Крадецът на изкуство", Майкъл Финкъл

превод Юлия Гешакова, издателство "Лабиринт"

"В регионалните музеи понякога действа негласен социален пакт. Музеят ще осигури на обществеността близък достъп до безценни творби, които са слабо защитени. А обществеността на свой ред по никакъв начин няма да навреди на тези експонати, тъй като осъзнава, че общото художествено наследство, което често носи духовно богатство и чувство за принадлежност към конкретното място, трябва да е достъпно за всички."

И тогава се появява той – Стефан Брайтвизер! Изключителен късметлия. Естет и обожател на красотата, подчинил живота си на една страст – към прекрасните предмети на изкуството, на една любов – към дребната наперена блондинка на име Ан-Катрин, на една мисия – да се обгради с възможно най-много прекрасни творби, за да им се наслаждава безкрайно. За да постигне целта си, спонтанно и без видими усилия, той прави най-дългата серия от успешни кражби от музеи и галерии в историята. Не един и двама лекари, вещи в психологията, психиатрията и личностните девиации го изследват и са единодушни – Брайтвизер не е психопат. Но определено е много далеч отвъд нормите на обичайното поведение. Той краде ненаситно, сякаш има нужда да се запаси с красота. Няма друга цел освен притежаването и съзерцанието. Не се интересува от паричната стойност на задигнатото и не прави опит да продаде нито частица от плячката си. "Да крадеш изкуство за пари, казва той, е позорно. Пари могат да се печелят с много по-малък риск." Живее уединено и почти аскетично – в къщата на майка си, за да пести от наем; дори когато се отдалечава от местопрестъпление избягва магистралите, за да спести от пътните такси. В мансардата му има старинни оръжия, статуетки от слонова кост, злато и сребро, икони от църкви и посуда от дворци, шедьоври на изобразителното изкуство... Тази невероятна колекция е оценена от някои експерти на над два милиарда, а собственикът й се облича с дрехи втора ръка, почти не общува с външни хора и разчита на дядо си и баба си да го издържат финансово.

Брайтвизер не изпитва разкаяние за делата си. Той смята, че "старинните произведения на изкуството са като пътешественици във времето и неговата мансарда е просто спирка по пътя. Колекцията му ще го надживее." За него музеите са затвори за всички онези красиви произведения и затова той ги освобождава от плен, отнася ги у дома си на тишина, спокойствие и свобода. Гледа с презрение, дори с отвращение на другите крадци, защото ги смята за долни и пошли, недостойни за прелестта на откраднатите ценности.

Историята на този странен крадец-джентълмен е разказана в духа на документалната проза; последователно, с дати и факти, с анализ на действията и вникване в мотивите и последствията им. Всичко е пресъздадено толкова добросъвестно и точно, че в един момент човек се разколебава дали става дума за "истинска история", както се твърди дори в самото заглавие на книгата; или това е някаква любопитна мистификация. Във всеки случай цитираните случаи на посегателства върху шедьоври на велики художници, като например кражбата на "Мона Лиза", са исторически достоверни; това е любопитна криминална хроника, представена спретнато, подредено и в сбит вид; с делова ведрост, която е характерна за целия роман и го прави приятен за четене.

Философията на Брайтвизер никак не е лишена от основания. "Историята на изкуството е история на кражби… Тъмни личности търгуват с ярки творби поне от две хилядолетия." Решителността му е забележителна. "Винаги е смятал, че не действието вкарва крадците в затвора, а колебанието." Той има добро сърце и е верен приятел. Дори някои от полицаите, които го разследват, се поддават на обаянието му. Така че тъжният край на неговата история вълнува неочаквано дълбоко, може би защото тъгата и копнежът успяват да се процедят през журналистическия стил в най-чист вид.