„Никога не ме лъжи“, Фрида Макфадън

превод Калин Караиванов, издателство „Сиела“

Нищо не може да ви подготви за изненадите, които Фрида Макфадън е скрила в тайните помещения на романа си. От двете повествователни нишки, които се преплитат през времето, виждаме две (поне две!) различни страни на една история, и все пак нищо не е ясно и нищо не е такова, каквото изглежда. През цялото време ни се подхвърлят жокери, само колкото да се почувстваме глупаво, когато разберем, че сме били подведени. И отново. И пак.

Цялото това надиграване между автор и читател се разиграва и между убиец и жертва, измамник и наивник, разказвач и слушател, влюбен и обект на любовта. Изчезналата доктор Ейдриън Хейл добре владее умението да изслушва и да провокира хората да споделят тайните си, а това, че разчита и най-дълбоко прикритите им емоции не е голословно твърдение и се доказва неведнъж.

Вероятно романът завладява съзнанието на читателя така силно, защото в него са приложени психологическите похвати на терапевтката. Проучванията, които са цитирани, звучат убедително и докато проследяваме действието, често спираме, за да си помислим – дали важи и за мен? Дали и аз бих се подвел по същия начин, както в експеримента?

Без да се разпростира в дълги обяснения, терапевтката „заковава“ мотивацията на пациентите си с няколко точни изречения, които си струва човек да запомни и да цитира в подходящ момент. Например:

„Навремето, когато предците ни са били ловци и събирачи, да бъдеш отхвърлен от племето, е било равносилно на смъртна присъда. Поради тази причина този акт се преживява от хората като нещо изключително болезнено. Изследвания с помощта на ядрено-магнитен резонанс показват, че едни и същи области на мозъка се активират както при отхвърляне, така и при истинска физическа болка.“ Кое не е така?

Наред с убедителните образи на героите, били те психопати, очарователни сръчни добряци, клюкарки с прекалено дълги носове или наивни и мили хора, изпълнени с трогателен оптимизъм и вяра в доброто (хаха), романът е завладяващ с фабулата, която е непредвидима и особено към края почти на всяка страница има WTF-моменти. Без да издавам прекалено много, мога да ви подшушна, че всичко не е такова, каквото изглежда, и че романът завършва щастливо (пак хаха).

И третото, най-важно и страхотно качество на книгата, е зловещата ѝ атмосфера. Това е четиво за нощи с гръмотевични бури в изоставени къщи… но по-добре за уютно сгушване на дивана, още по-добре в прегръдките на някой, който любезно ще прочете наум преди вас най-страшните страници и ще ви предупреди, ако случайно се е задало нещо съвсем непоносимо.