Звездомир Керемидчиев (или просто Звезди - за приятели и фенове) е роден на 3 юни 1964 г. в Безмер, а на днешния ден навършва 59 години. Учи в естрадния факултет на консерваторията, като малко след завършването си е бил за кратко учител по музика. Но истинското му призвание е сцената, където добива огромна популярност като вокалист на група "Ахат", с която изпява любимите на рокаджиите хитове като "Черната овца", "Дървото", "Брадвата", "Нов живот" и др. Отделно записва и изнася концерти с групата си "Аналгин", която води корените си още от 1981 г. Има и собствено радиошоу - "Моят метъл свят", всеки вторник от 18 ч. по Z-Rock.

1. Случаят "Всяка неделя"

Тази история е за това как хубавата музика е много по-силна от всякакви зли езици. През 1988 г. с "Ахат" правехме турне из тогавашния Софийски окръг. Трябваше да изнесем 8 концерта в селата (тогава те бяха с по 7-8 хиляди жители) и градчетата (с по 15 000 души). Един от тях беше в Годеч. По време на саундчека при нас дойде екип от телевизията, тогава имаше само една - БНТ. Представиха се, че са от предаването "Всяка неделя" и помолиха да поснимат. За нас това беше огромна чест, съгласихме се, но ни направи впечатление, че те заснеха само нашия саундчек и след това първите 1-2 песни от концерта, след което си тръгнаха. Питахме ги кога ще бъде излъчен репортажът, на което ни отговориха: "Идната неделя". И какво да видим - те бяха монтирали кадри без почти никаква музика. Чува се най-вече шум, стържене на китари и как аз крещя към феновете, като ги подканям да викат. А в студиото Кеворк Кеворкян беше поканил проф. Юлиян Вучков, който да вземе отношение за младата вълна в българската музика. "Ето, виждате ли - те само подскачат и крещят, не могат да пеят. Това не може да е музика", бяха унищожителните думи на професора по наш адрес, а Кеворк само се почесваше по дългия си нос.

На следващия ден се прибрахме в София и отиваме в "Синьото кафе". Там всички бяха провесили нос, разтревожени какво ще се случи с нас след подобна критика в национален ефир. Няма да забравя обаче как покойният вече китарист на "Щурците" Пеци Гюзелев дойде по някое време, единствен усмихнат сред всички, и ни каза: "Спокойно, момчета! Не се притеснявайте, няма лоша реклама. Знайте, че където и да сте вече, залите ще са пълни." Никога няма да забравя думите му... и колко беше прав.

Наистина след това заради репортажа отпаднаха три наши концерта в читалища, но въпреки това продължихме още по-силни и по-страшни. Само намразихме проф. Вучков, а и Кеворкян, който след това с голямо закъснение се опита да ни даде някакво право на отговор.

2. Откраднатият микрофон

В малките селца и градове всички хора се познаваха навремето и буквално във всеки момент се знаеше кой какво прави. Потвърждение за това бе един наш концерт в село, някъде в Кресненското дефиле. Направихме си сцената и саундчека, след което отидохме да хапнем. На връщане установяваме, че ни липсват два микрофона и няма на какво да пея. Разлютихме се. В яда си Денис (б. р. - басистът на "Ахат" Денис Ризов) отправи тежка закана: "Ако не намерите микрофоните, събираме си партакешите и си тръгваме. Но след това някой от вас ще бъде наказан по партийна линия!" Думите бяха хвърлени ей така, за сплашване, без да го мисли наистина, но по онова време такива приказки имаха голям ефект. Така и стана. Дойде при нас шефът на читалището и каза: "След 15 минути ще сложим микрофоните, но молбата ни е, ако може, да не гледате." Съгласихме се - затворихме вратата и след малко, когато я отворихме, установихме как микрофоните са на местата си. Същата вечер имаше и някакъв мач, при което ни помолиха да изчакаме да свърши той, за да почнем концертът. Дори ни дадоха черно-бял телевизор, за да гледаме. Не си спомням изобщо кои играха, но запомних как на 10-ата минута след края на двубоя читалището се напълни докрай и след това направо разцепихме хората на две с музика.

3. Този път никой не върна микрофона

Случката е от далечната 1990 г., когато бяхме известно време в Холандия. Спомням си, че трябваше да пътуваме доста време за един концерт в някакво местно известно заведение Rock Palace, което, мисля че съществува и до днес. Получи се отвратителен концерт, имаше проблем с настройването, а "благодарение" на тур мениджъра ни се получи и ужасна микрофония. Прибрахме се засрамени, а за капак установихме накрая, че го нямаше моя микрофон. Този път обаче никой не ми го върна.

4. Лудият запис на първия ни албум

През март 1989 г. получихме покана от "Балкантон" да запишем първи албум - "Походът". Тогава даде ли ти се шанс от тях, не го изпускаш, защото може и да няма втори или поне ще чакаш още много време за него. От ДКМС бяха решили, за да "умиротворят" надигащото глава младо поколение, да издадат плочи на млади и неутвърдени (както ги наричаха) групи. На група се падаше по половин страна, само на "Ахат" се полагаше цял самостоятелен албум.

Случи се обаче така, че записите съвпаднаха с ново турне, пак в Югозападна България, за което базата ни беше Сандански. Преди да тръгнем, Денис и Юрий Коцев записаха съответно баса и барабаните, а всичко останало записахме в движение. От 10 сутринта до 17 ч. след обяд бяхме в НДК, където беше студиото на "Балкантон", след което се метнахме на жигулите - синята на баща ми, Бог да го прости, и тази на бащата на Денис, след което потеглихме за Сандански или за мястото, където имахме концерт. На другия ден обратно в София. Така беше в продължение на около седмица. Но пък успяхме да запишем китарите и аз да завърша пет от песните.

5. Изпусната реплика

По същото това време на записите аз съм в студиото, а другите стоят и си почиват отвън, пушат. По едно време към тях се приближава един господин и им казва учтиво: "Здравейте, момчета! Какво чакате тук?" На което Антоан Хадад, нашият китарист, отвръща: "Ние сме "Ахат" и записваме. Но наша авторска музика, не някаква глупава като на Тончо Русев или Морис Аладжем". При което човекът казал в същия учтив тон "Аха, добре. Приятен ден!" и си тръгнал. И останалите казват притеснено на Хадад: "А, бе, ти знаеш ли, че това беше тъкмо Морис Аладжем!" Но за щастие човекът постъпи благородно и подмина репликата, а можеше много лесно да спре кариерата ни.

6. "Напред, македонци!"

През 1988 г. бяхме спечелили фестивал за млади групи, а Кирил Маричков беше в журито. Благодарение на това получихме покана да тръгнем на турне с "Щурците" по случай тяхната 20-годишнина. Бяхме просто на върха на щастието. Обиколихме Разлог, където свирихме пред около 3000 души, Банско (пред 4000), а в Благоевград на стадиона се бяха събрали над 15 000 зрители, което беше огромен успех за нас. В Банско дори ни извикаха на бис и си спомням как "Щурците" вече се готвиха да излязат, но Пеци Гюзелев ни каза да се върнем на сцената и да изсвирим още нещо, защото публиката нас чака. Тогава, в Банско, при изпълнението на "Походът" съвсем спонтанно по време на солото реших да извикам "Напред, македонци!". Посрещна ме неописуем възторжен рев. На следващия ден предстоеше концертът ни в Благоевград, като след обяд се бяхме събрали да пием мента с местни музиканти, поети с китара и т.н. Беше се разчуло вече за репликата с македонците и ни поздравяваха, че сме го направили много яко. Тогава един от седящите ме помоли да му напиша текста на "Походът". Отвърнах му, че няма начин, много е дълъг, ще трябват едва ли не две тетрадки. Тогава той ми каза да му диктувам и за малко не му се откачи ръката от писане, буквално му пукаха кокалчетата на пръстите. Накрая обаче ме попита учудено: "А къде в текста е "Напред, македонци"?!" Отвърнах му, че съм го казал напълно случайно и го няма в оригиналния текст. След което той ме помоли да не казвам това в Благоевград, тъй като щяло да има 15 000 души. Светна ми, че този човек всъщност е доносник и някой му е казал за ефекта в Банско. Както и да е, спестих репликата по време на изпълнение, но на следващи наши концерти в целия регион при изпълнението на "Походът" публиката сама крещеше "Напред, македонци"!