Медия без
политическа реклама

ИНТЕРВЮ

Академичната школовка е рискова, но нужна инвестиция

Ако младият колега не се научи да твори нещо сам, то и в живота ще бъде обречен да подражава, смята художничката Мартина Караиванова

Мартина Караиванова

--цитати--

"Живописта винаги ще има своите възможности"

"Компютърът е допълнителен инструмент, но всичко би трябвало да спре дотук"

 

 

---визитка---

Мартина  Караиванова живее и работи във Велико Търново. Завършва Факултета пo изобразително изкуство на ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Специализира и по-късно преподава в същото учебно заведение живопис, а през 2010 г. се обучава в Сите-дез-ар, Париж. Автор е на няколко самостоятелни изложби, а със свои картини участва в повече от 80 национални и международни проекти. Носител е на над 25 награди, между които и тази за млад автор от Биеналето на малките форми в Плевен през 2014 г. Творческите й търсения са свързани с надникването отвъд материята в опит да бъде открит универсалният живописен език, който да свърже човека със заобикалящия го свят.

---

- Г-жо Караиванова, живописният ви маниер е колкото разпознаваем, толкова и непредвидим в различните му изяви. Класически жанрове като пейзажа и натюрморта се надграждат със символи и знаци, граничещи със сюрреалистичната естетика, тя пък ви води към абстрактната трактовка на образа… Каква е крайната цел на това творческо пътуване?

- Оттам тръгнах и полека-лека тази сюжетност се преосмисли и трансформира в нещо, което продължи пътя си извън конкретното. Храната престана да бъде натюрморт, а природата премина отвъд пейзажа. Пътуването доведе до срещи с имагинерни или конкретни пространства, в които заглавията са по-скоро метафори. А крайната цел е все още отвъд хоризонта.

- Наричате „графомания“ разказването чрез картините и го отчитате като неумение на художника да предаде чрез визията посланията си. Това означава ли, че изобразителното изкуство на бъдещето напълно ще отрече сюжета като посредник между авторския замисъл и публиката?

- Нещата около нас са конкретни и ясни, защото, както и да ги наричаме, са отражение на живот, провокиран от човешката природа. Художникът е този, който има нуждата да търси, да намира, да развива по безкраен начин посоките на своя творчески потенциал и все пак той остава единственият „диктатор“ на сложните взаимоотношения автор – публика. Всяко приветстване или отричане е част от осъществената комуникация.

- Последната ви изложба е от голямоформатни творби. Как се реализират те на арт пазара? Търсят ли колекционерите произведения с монументални размери?

- „Реализират се“ на арт територията, което може би се разминава от пазарната територия в класическия ѝ смисъл. А и тук нещата са взаимно обусловени. За да разбере, а и за да има необходимост впоследствие от такъв вид картини, зрителят трябва да има еднакъв или поне сходен интелектуален код със автора.

- Защо голямоформатната живопис не успява да се настани в обществените сгради, където може би ще бъде оценена най-добре?

- По този въпрос обърнете се към мисленето на обитателите на големите сгради. По-скоро към манталитета им на собственици на нещо голямо, но физически бездушно. И в което те явно проектират нуждата си да властват като „големи“ към дребните и по-незначителни за тях неща – малкоформатните картини явно са най-удобният интелектуален спаринг за това.

- Като университетски преподавател по живопис как виждате бъдещето на младите хора, записали тази специалност, която в близкото минало беше почти недостижима, а днес отстъпва по рейтинг на приложните изкуства?

- Живописта винаги ще има своите възможности както в класическия си прочит, така и в концептуалните си измерения и това е доказано през различните периоди от нейното развитие. В по-мащабно измерение тя е еквивалент на разнообразието на живота, който всеки един от нас гради самостоятелно. В този смисъл, ако младият колега не се научи да твори нещо сам, то и в живота ще бъде обречен да подражава, да копира. Съвместната комуникация предполага честност и откровени отговори. Това е единственото правилно възпитание на бъдещия творец. Художественото образование е рискова и невинаги обоснована инвестиция, но тя е нужна. С цялата отговорност на вложеното в нея и реализацията ѝ в бъдеще. Дълбоко съм убедена, че бягството от изкуство, независимо от причините, не бива да се допуска. Защото там светът, макар и труден, си заслужава. А изборът… остава личен.

- Конкурира ли се това класическо изкуство с новите технологии и въобще ще отнеме ли компютърът четката и палитрата на художника?

- Ако нещата са в плоскостта на либералния плурализъм, би трябвало да потвърдя допълването, надграждането или дежурното „дообогатяване“ на пластичната медия чрез един допълнителен контрагент – компютъра. Съвременното визуално изкуство чрез своя прословут плурализъм допуска, дори поощрява това. Компютърът е допълнителен инструмент, може би необходимият доверен съратник в генерирането на изображението. Но всичко би трябвало да спре дотук. Защото след тази фаза навлизаме в една територия, която, ако следваме компютърната терминология, би трябвало да се нарече инфлексна точка. Имам предвид инфлексна от гледна точка на самоуважаващия се автор точка. Защото ако компютърът превиши „прерогативите“ си, и от медиатор на идеята (с помощта на компютърните програми често генерираните изображения подсказват развитието на идеята) целият творчески процес става подвластен на тази зависимост, т.е. свободата е заменена с комфортно попечителство. Тук е и отговорът ми: за човек, призван да се занимава с изкуство, няма подобна дилема. Да подмениш сериозния строеж с неговия ЛЕГО еквивалент, образно казано. Когато обаче компютърните „протагонисти“ са преднамерено търсени нови лексикални герои, когато не са самоцел и подпомагат художествените внушения, моля, нека заповядат на сцената!

Ключови думи:

изкуство

АНКЕТА "СЕГА"

За кого ще гласувате на парламентарните избори на 9 юни?