Наскоро в Исландия имаше погребение на ледник – благодаря Ти, Господи, задето си промислил да се родя във времена с толкова красиви и многозначителни събития! Погребението било отбелязано със специален хепънинг, на който виден исландски творец положил надгробна плоча със съчинено от него самия послание към поколенията (ако изобщо има такива при зловещите климатични перспективи). Името на покойника е Okjokull и всъщност той не е умрял в класическия смисъл, не е изчезнал, а е „изгубил статута си на ледник, стопил се е под нивото, което определя кога един леден блок в океана всъщност е ледник“. Кой определя нивата, над които ледовете са ледници и под които не са? Okjokull се е топил в продължение на целия XX век, което без сянка от съмнение доказва, че човекът е бил природоубиец още в края на XIX век, когато е развил индустрия, способна да затрива цели планети. Теорията, че Земята все още излиза от последния си ледников период, ще се окаже обикновена клевета. През следващите векове вероятно ще се стопят и останалите исландски ледници, а исландците ще се видят в чудо, защото няма да знаят какво да правят с толкова много новопоявила се обработваема земя.

Като казваме „климатична криза“ (забелязвате ли как тихомълком „глобалното затопляне“ се превърна в „климатични промени“, а те на свой ред – в „климатична криза“? Чудя се защо все още не са го прекръстили, каквото и да е то, на „климатична катастрофа“, но и този ден скоро ще дойде), та, като казваме „климатична криза“, не може да не се сетим за нашумялата през миналата година Грета Тунберг. Признавам, че досега не съм се интересувал особено от нея, но за нуждите на настоящия текст направих справка в Уикипедия. Грета е „климатична активистка“ – не знам дали това все още е занимание в свободното време, или вече е отделен биологически вид. Стачкува сама пред парламента с картон, на който пише „Училищна стачка за климата“. На следващата година милион и половин ученици организират „климатични“ шествия, вдъхновени от инициативата ѝ. Сравняват я с Жана д’Арк и Пипи Дългото Чорапче (действително, аз и до ден днешен трудно ги различавам тях двете) и е предложена за Нобелова награда за мир. Грета е диагностицирана със синдрома на нарушено внимание и хиперактивност, обсесивно-компулсивно разстройство и селективен мутизъм. За да намали въглеродния отпечатък на семейството си, тя настоява те да станат вегани, да се откажат от летенето със самолет и да нямат повече деца.

Вижда ли ви се всичко това нормално? Да се разберем: не ни интересува дали наистина е надвиснала климатична катастрофа. Може да е надвиснала, а може и да не е – има десетки дебели книги в подкрепа и на двете хипотези. Интересува ни поведението на ЧОВЕКА в тъй наречената „криза“, която все пак не е видима с невъоръжено око, не е като цунами, земетресение или вулкан, който с едно изригване отделя сигурно толкова емисии, колкото цялото човечество в целия индустриален период от историята си; при това вулканът го е правил милиони години наред, без да предизвика „климатична криза“. Но понеже вулканът е дете на Майката Природа, не му се сърдим и даже с обич го галим по главичката. Гаден, отвратителен и заслужаващ да бъде изтребен е единствено човекът с всичките му там права и свободи.

Когато се размножат прекомерно, човеците се превръщат от племе в тълпа, а когато тълпата се осъзнае, става народ. Народът притежава енергия, която трябва или да се канализира в полза на властта (революциите също са канализирана в полза на властта енергия, само че на следващата власт), или да се изпуска през специални социални клапани, наречени за нагледност „хляб и зрелища“. В днешно време главните клапани са два.

Първият е контролираният екстремизъм. Най-ясно се наблюдава в поведението на футболните агитки и на различни неформални групи като сатанисти, неонацисти и рок фенове, които пълнят същите стадиони и се държат по почти същия начин като футболните агитки. Но клапанът има и не толкова очебийна част и в нея са всички, които се отдават на хазарт, залагат, търкат талончета на всевъзможни лотарии – с две думи, изливат излишната си енергия вместо под формата на контролирано насилие под формата на безгранични мечти.

Вторият клапан е активизмът. Важен за него е страхът, че сме на прага да се случи нещо ужасно и само авангардът на човечеството е в състояние да го спре чрез осъзнато обединени усилия и показно синхронни действия. Кои са активистите? Могат да са хора от най-различни видове. Обединява ги общото желание да изглеждат по-добри от другите, да ги превъзхождат нравствено. Активистите могат да бъдат от безработни потомствени бенефициенти на социални помощи (за България е изчислено, че потомствените безработни са около 30 000 души) до новите юпита, градските професионалисти, надменно превъзхождащи плебса с относително големите си заплати, които ги карат дотолкова да харесват себе си и живота си, че да полагат огромни усилия да го удължат максимално чрез нелепи практики като веганство, самоцелно колоездене и йога, а храна за душите си черпят от източната духовност (харе, харе!), защото е „пò така“ и не е за „простаците“. Тези хора са особено предразположени към активизъм, към отдаване на всевъзможни причудливи каузи. Едва ли осъзнават, че активизмът не е нищо повече от организирано изпускане на излишна народна енергия. Вярва ли някой, че движението на Грета Тунберг е спонтанно? Ако има такъв, той сигурно вярва, че и Арабската пролет беше спонтанна, дело на неколцина младежи във фейсбук. Ако вярва, нека напише на картон „Училищна стачка за Вселената“, да седне сам пред парламента, пък да видим ще има ли на следващата година милионни шествия и ще го номинират ли за Нобелов лауреат.

Какъв е животът на активиста? Като на всички останали. На първо място не е застрашен от нищо – нито от природа, нито от съседно племе, което ще дойде и ще го изяде заедно със старците, жените и децата. Не са застрашени и правата му, чийто списък от година на година набъбва застрашително. Разполага с евтини технологии, с невероятни канали за информация и комуникация (друг е въпросът за какво ги използва), почти съвършена медицина, благодарение на която средната продължителност на живота през последния век се е удвоила – факт, който, съчетан с намалялата смъртност и геометрично увеличаващата се раждаемост води до „чудовищен“ въглероден отпечатък! Животът на активиста (пък и на всеки друг) е дотолкова подсигурен, дотолкова организиран и гарантиран, че човек вече няма нужда от друг човек. Обществото (държавата, властта) ще се погрижи за всичко. Не ни остава друга важна задача, освен да се потопим в неприкосновеността на своя индивидуализъм, изискано подправен с щипка алиенация и хандра.

Най-важното обаче: прието е да се смята, че да си активист, да изразяваш активна гражданска позиция е нещо достойно за възхищение и преклонение, признак на морално превъзходство, нищо, че от твоя активизъм не зависи нищо. Ако зависеше, щеше да е забранен.

Какво излиза? Нахранен си, облечен си, подслонен си. Лекуват те по космически технологии. Цялата човешка култура е в мобилния ти телефон. Можеш за жълти стотинки да установиш видеовръзка с другия край на света. Правата ти са защитени, включително и това да се бунтуваш в границите на приличието. Какво повече желаеш? Защо искаш промяна? Та ти си построил Рая на земята и живееш в него! Защо не си щастлив?

Защото мястото на рая не е на земята. От Вавилонската кула насам отказваме да проумеем това. Човек не е роден, за да се наслаждава и забавлява, не е роден, за да бъде щастлив (тук може да започнете да ме замеряте с камъни и гнили зеленчуци), а за да се усъвършенства чрез усилие. И да усъвършенства не способността си за минимално време да изяде максимално количество хамбургери или да подреди три кубчета на Рубик, докато жонглира с тях, а да се усъвършенства нравствено, като се научи да разпознава абсолютните и обективни добро и зло и винаги да избира абсолютното и обективно добро. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.