Очакваният за обичаен 12 декември 2023 г. донесе новина с вековно значение. Започна демонтажът на открития през 1954 г. паметник на съветската армия в българската столица София. Случи се 32 години след края на СССР и почти толкова след рухването на политическата власт, установила тази държава над половин Европа.

Опитите за махането на паметника бяха много през последните три десетилетия, съпроводени с борби, страсти, сълзи за жертви и обвинения за палачи. Емоциите са големи и в момента. Намесват се политики, политикани, субективизъм, в темата има култура, градоустройство и т.н. Трудно е да се оценява безпристрастно. Въпреки това сме длъжни да направим опит, за да може

да отсеем зърното от плявата -

едно от нещата, най-много липсващи в обществото ни:

Съветските паметници у нас от типа на софийския мемориал не са изградени просто да се почитат жертвите, да градят знание за поколенията, да се увековечи подвига над нацизма. Основно са за маркиране на политическото влияние на голямата държава победителка във Втората световна война  - територията под неин контрол. Мемориалът в София е

на възможно най-централното място,

в Княжеската градина (стъпил върху монархизма и по-старата българска държавност), възможно най-висок, естетически ознаменуващ нова настанила се епоха. Альоша е на най-високото тепе в Пловдив. И паметникът на българо-съветската дружба във Варна е на най-високото. Други в големите градове - също. Естетика, памет и т.н. имат второстепенно значение. Направени са точно така на тези места, за да изразят като символ политика -

СССР е тук, във вечна дружба с България

Младежите съвсем нямат представа какво е вечна дружба, както и средното поколение. Но по-старото живееше с нея като водеща политическа ценност - такива бяха времената.

В края на 80-те години на миналия век те свършиха. Според някои за лошо, според други за добро. Но спорът е безсмислен. Просто свършиха. СССР го няма, загуби Студената война. Западът победи, а България пое към него. Съветските паметници останаха без основното си значение. Така ситуирани днес, не могат да носят просто памет и поука. А са елемент от преустановена принадлежност. От изоставен път на развитие, след който се тръгна в друга посока. Някой може да попита - добре, на НАТО ли да вдигаме вече? Не. За щастие

няма повод, събитие като война,

за да се налага. Но следва да се знае, че у нас има улици, площади, именувани на пакта. И че отразяват абсолютно същото - политическо влияние според духа на епохата.

Въобще не е задължително днешната да се харесва на всички. Но трябва нещата да се изговарят искрено. В споровете въобще

не става дума за памет, култура

и т.н. А за все същото - политика, влияние, мястото на България на картата. "НАТО вън" и "Тук не е Москва" скандират двете враждуващи групи - прекрасна искреност. Много любопитно изявление дойде и от Ваня Григорова преди 2 дни. Преговорите с ПП-ДБ (проатлантическите сили) в столичния Общински съвет тя обвърза така: упорстват ли срещу паметника, ще поиска махане на украинското знаме от общината. Как така ги обвърза? Защитничка е на паметника - добре. Против украинското знаме - добре. Но какво е общото? Ами общото е Русия. Григорова иска повече Русия у нас. Повече Русия или по-малко, повече Запад или по-малко - това е

същината на темата, сърцето на машината

Паметникът е редут в политическото, идеологическото и междудържавно противопоставяне. Който твърди обратното, представа няма или е лицемер.

Съществува и възражението - пречат ли на някого? Ако не, защо да ги махаме? Чисто практически не пречат. Но като символ на държавата - да.

В Западна Европа има доста паметници на съветската победа. На партизани, комунисти. Включително в столици. Но не са вдигнати така, че да маркират влияние. Просто са паметници.

И у нас ще останат много такива. Вероятно и в предвиждания музей на социалистическото изкуство. Който иска, пак ще полага цвете. Ще води деца. Всичко останало извън маркирането на политическо влияние, на идеологемите, не се губи.

За да се отсее още зърното от плявата, следва да се уточни - никакви своеволия с миналото не бива да се допускат! Сталин и СССР са

големият победител над нацизма,

те отърваха света от кафявата чума; съюзниците бяха... съюзници. Лагерите, репресиите, преди и после, съществуват задно с водещия принос във Втората световна война. Тоест, когато днес България казва, че паметниците са ненужни, това не е пренаписване на историята. То е скъсване с несъществуващ строй. А опитващите се да пренаписват - в училище, в медиите или по принцип - следва да срещнат отпор.

Всичко това няма общо с

Трайчовци, Маи, глупостите на Борисов

и други злободневни герои. Второстепенно като тема са разрешителни, експертни съвети и т.н. Но има общо с Владимир Путин. След нападението над Украйна властите в бивши държави от съветското влияние, прозападни вече, предприеха действия срещу руски паметници и сгради - знак срещу агресията. Просто вълната стигна и до русофилската иначе България.

Без съветските паметници няма да сме по-сити. Нито по-малко корумпирани, живеещи добре. Но и с тях не сме. Значението е единствено в идеологически смисъл. С което пък е свързана ирония. Помните ли страстите около мавзолея на Георги Димитров? Бяха не просто по-големи, ами титанични. Но месец след махането никой не изпита нужда от него, от дистанцията на времето вълненията са единствено забавни. Скоро ще са такива и днешните.