Светът няма да е същият след това, бе най-употребяваната в медиите фраза преди осемнайсет години, когато в Ню Йорк рухнаха кулите близнаци. Сега е добър повод да си кажем: светът не е същият, да. Но той не е същият след каквото и да било, мени се. И след войните, и след атентатите, и дори след стопяването на ледник или изригването на вулкан. След лятото и зимата, след болестта и здравето... И все пак си остава същият, нашият, с цялата низост и величие, често съсредоточени в едни и същи събития. 

Не знам дали помните финала на "Кочо" от Вазовата "Епопея на забравените". След описанията на гибелта и зверствата при защитата на Перущица поетът завършва с внимателен, но все пак обвинителен патос срещу Всевишния: 

И господ от свода, през гъстия дим, 
гледаше на всичко тих, невъзмутим!...

Защо Бог допуска това, е въпрос, пронизвал човешките съзнания при всяко трагично събитие около тях. Аз обаче няма да се впускам в дебрите на теософията - твърде неизбродни са. Ще ви обърна внимание, че потресът ражда теологична метафористика някак спонтанно, вкл. на медийно равнище. Нямам предвид горделивите обяснения на радикални имами, че с "Божия воля съборихме кулите на неверниците", а с какво се напълни  световната преса малко след атентата в Ню Йорк. С Бог се напълни - заглавията изобилстваха с Твореца като подлог в изречението. Помня, че американски общественик ли, поет ли се беше изразил така: "Има Бог. Той ни мрази", а една траш-метъл група - май бяха Slayer, пуснаха албум "Бог мрази всички нас".  "Аллах е върховният бог" - пък беше едно огромно заглавие в руски всекидневник, не ми се търси сега, но струва ми се - беше в "Коммерсант". 

Пушекът и трагедията отстъпиха място на стрес и метафизически ерупции, а те се смениха с политически действия, с война в Афганистан. Осама бе застрелян по-сетне в Пакистан. 

Каквото повикало, такова се обадило, казва нашият препатил народ. Като изключим затегнатите мерки за сигурност по летищата, обикновените хора като че не се оказаха особено засегнати от най-големия терористичен акт през новото време. 

Ще призная, че и аз бях изумен, и то сериозно. Струваше ми се, че след такова всемирно апокалиптично зрелище, въртяно по екраните непрекъснато, поне първите дни, то нищо вече няма да е същото. Какво очаквах ли - ами някакъв скок в съзнанията, който да се отрази и в световното пространство. Например - 

обединение на световните политически, 

икономически и религиозни авторитети, едно такова стряскане в планетарен мащаб.

Първото ми отрезвяване настъпи още вечерта на 11 септември. Няма да забравя ситуацията. Бяхме голяма писателска група от различни страни на света на честванията на Лев Толстой в Ясна поляна, Русия. (Той - Толстой, е роден на 9 септември, за който не знае.) Та новината за Ню Йорк ни завари там. Между нас имаше много симпатичен американец, с внушителни мустаци мъж, който реагира на видяното по телевизията с потрес, но и със спокойствие и сдържаност. Помня, че някак дори го утешавахме и изказвахме съчувствие - все пак в родината му беше станало това, а той живееше близо до атентата - в Ню Джърси. Джон пък от своя страна мъжествено коментираше в този дух: "Аз отдавна предупреждавах, че ще стане нещо такова, неправилно си водим външната, па и вътрешната политика." Изобщо, държеше се достойно човекът. До мига, в който някой му каза: "Абе, Джон, доларът, казват, рухва катастрофално. На хората им изгарят спестяванията. Ще останеш без пукната пара, човече." 

Тогава видях един друг, пребледнял и крайно притеснен човек. "Не може да бъде" - само мълвеше той. И разбрах, че има нещо сигурно не по-малко важно от живота и смъртта, от националното и интернационалното. Помислих се, че за човеците има един, може би не по-малко върховен бог. И той сигурно има много общо с личните авоари, банките и финансовите потоци. 

Това ми беше направило впечатление и докато четях за Перущица и Кочо, записките на баба Съба Вазова и тези на Захарий Стоянов. Отвъд героизма и жертвеността, отвъд жаждата за свобода и готовността да си дадеш живота или, напротив - да извършиш предателство, се мяркаха едни торби с пари, едни волове, едни жълтици. Навсякъде. Дали финансите на Ботевата чета, дали плячката, която бутали пред себе си опожарилите Батак, дали откупването или неоткупването на живота с някоя меджидия от преследвани селяни, дали предалият Бенковски чобанин - все се въртяха парични знаци. 

Ах, този бог е могъщ, много могъщ, казвам си днес. И той няма как да угоди на всички - 

той е бог на разделението, не на единството. 

Такава му е същността. Може би затова нищо не се промени всъщност след 11 септември 2001 г. Атентатите продължиха, продължават и днес, ще ги има - уви - и утре. Някои като Осама загинаха, а други, които още преди осем-девет години Обама поиска да махне от власт - например Башар Асад, си стоят на поста. Светът се дели на страни, които имат много власт и богатство и искат повече. И на такива, които имат малко власт и богатство и искат повече. Първите враждуват с вторите, враждуват и помежду си и се чудят как да пускат такава имиграция, която да служи акуратно или да слугува възпитано, а не крои заговори и душманлък. Вторите враждуват с първите, още повече враждуват помежду си, а населението им се чуди как да се измъкне и да отиде в рая на лъскавите молове и фешъна. 

Където едни да живеят мирно и да възпитават децата си в името божие, а други да мислят как да турят фитиля на всичко - пак в името божие.