СЪНИ СЪНИНСКИ е режисьор, актьор, писател, продуцент, издател. Театралните спектакли, които създава - "Охранители", "Алхимикът", "Ръгби", "Дуенде", "Уилям Шекспир - пълни съчинения", обикновено са дълголетници. През януари "Последната тайна на Фреди Меркюри" ще направи 10-годишнина в театър "Възраждане", а култовият "Вечерен акт" по Чехов в "Театър 199" вече навъртя 20. В много от тях жаркият темперамент на Съни не може да го задържи на "скамейката" и го пришпорва да се развихри на сцената. Наскоро той дебютира и като киноактьор: говори се, че в образа на полицай в новия филм на Драгомир Шолев "Рибена кост" така разсмял звездата Деян Донков, че било невъзможно една от общите им сцени да бъде заснета и отпаднала. Проектът на живота на Сънински обаче се нарича "България на длан" и от пътуваща изложба с миниатюрни копия на знакови български сгради и природни забележителности скоро ще се превърне в тематичен парк край Правец с големи макети на открито.

1. Идеалният фен живее в Япония

Като ученик пеех в "Бодра смяна" - аз съм първото момче солист в "Репетиция за концерт" от Моцарт в историята на хора. Бил съм на 12-13 години, когато заминахме на турне в Япония. Останахме два месеца и имахме над 35 концерта в различни градове, обиколихме цялата страна. Още по време на първите няколко концерта забелязах, че едно момиче винаги е там. Това се разви до такава степен, че момичето започна да пътува с нас от град на град: качваме се на самолета - тя там, нарежда се опашка за автографи - тя там, пристигаме в някой хотел - тя там, влизаме в магазин - тя с нас. Където съм аз - и тя до мене. И непрекъснато снима. Взе да прави впечатление на целия хор, а аз си живеех вече с усещането, че ме преследва - чувствах се непрекъснато наблюдаван като в "Биг Брадър". В един момент това момиче се запозна с мен - казваше се Митоми Китано и се оказа, че е доста по-голяма – на 21 години. Доколкото се справях с английския, разбрах, че е студентка по дизайн. Обясни, че има персонален интерес към мен и иска да е наблизо, но нищо вулгарно, никакъв смущаващ намек нямаше в думите ѝ. Свикнах да гледам на присъствието ѝ като на нещо, без което концертите вече не можеха да минат. Изненадата ми беше огромна, когато в края на турнето тя дойде с един уникално красив фотоалбум, който и досега пазя: с всяка моя стъпка, всяко мое изпълнение - документирано и надписано, оформено по дати и места. На последната страница беше сложила и своя снимка с кимоно. На онази ми възраст това беше най-чистата, приятелска, изненадваща среща с друг човек. На втората година, когато пак отидохме да пеем в Япония, тя отново беше там. Опознах я като изключително смислен човек, чрез нея аз вече виждах тази страна по друг начин. И се стигна дотам, че я поканих в София. Това беше чудо на чудесата тогава - някой да дойде в България от Япония. А тя дойде, живя известно време вкъщи. При следващото гостуване на "Бодра смяна" в Япония с Митоми пак се видяхме. И така поддържахме връзка почти десет години. За мен тя е останала като един чист ангел хранител. Като пример за идеалния фен - най-верният, който някога съм имал в живота си.

2. Тук няма никакъв Александър…

Казвам се Александър Иванов. През 1988-а, преди промените, западняшките имена бяха много модерни. Бях в последния, 11-и клас, когато в училищата въведоха едно УПК - "Механизатор в горското стопанство", в което се събрахме всички с най-висок бал от различните гимназии - френската, немската, английската…и кварталната. В тази специалност можеше да се вземе книжка за управление на автомобил. Ние си станахме страшно близки в тази компания. И понеже аз бях все весел и усмихнат, от английската ме прекръстиха на Съни - и то ми остана от тях. По-късно във ВИТИЗ сложихме и едно "Сънински" за майтап. Това име започна да се котира заради комбинацията "сън-сън", имаше някаква звучност, и аз си казах в крайна сметка: Александър Иванов може да отива на някой инженер, но на творец…това не е име за творец. Исках да се отдам на творчеството като нещо изключително и реших, че и името трябва да е специално. По онова време ние с Мариус бяхме едни от първите, които си смениха имената с псевдоними. На третата година в Академията майка ми случайно минава покрай НАТФИЗ и решава да ми се обади да види какво правя. Търси Александър и всички викат: такъв човек тука няма. Как така?! Казват ѝ: не познаваме такъв, госпожо. Качват се по етажите, идват и в нашия клас: Александър? Няма такъв. Майка ми се притеснява, чака ме вкъщи разтревожена, разплакана - сигурно си е мислела вече дали не лъжа, че ходя на лекции… Оправих недоразумението: "Там не ме знаят като Александър. Там съм Съни Сънински". Така се започна. С това име аз имам страшно много истории. От Хърватия например, когато трябваше да поставям там, ми изпратиха билет на името на Съни Сънински и изтървах самолета, защото от персонала чакаха Сънински да дойде. Казвам: няма да дойде - това съм аз. А те: ще чакаме, може пък да дойде. Така и не можах да замина, докато след 3 дена не ми пратиха нов билет, на името на Александър, защото аз по документи съм си Александър Иванов.

3. България винаги влиза през парадния вход

Предстои приемането на страната ни в Европейския съюз и по този повод ни канят да гостуваме в Европейската комисия в Брюксел с макетите от "България на длан". Питаме в нашето посолство там: има ли как те да влязат в сградата "Берлемон" на ЕК. Отговорът е: това е огромна сграда, как да няма! И един ТИР с макети тръгва натам. Уж всичко е уговорено, но като спираме пред ЕК с ТИР-а, те ни показват врата, през която може да мине човек, но не и 2-метров макет. Залата вътре е огромна, обаче достъпът - невъзможен. Единственият шанс е (но това никога не се прави, освен при някакви хиперофициални случаи) да се отвори парадният вход, който е по-широк. И така, за "България на длан" трябваше да отворят парадния вход. Беше много метафорично да се види как в сградата на ЕК влизат българските храмове! Като започнахме да сваляме църквите, манастирите, нашите емблематични паметници, случайни чиновници от ЕК взеха да ни помагат, да хващат оттук, да хващат оттам, защото трябваше да се мине през едни парапети и се оказа, че не е чак толкова проста работата. Ние бяхме четирима, но се разбра, че ще са нужни повече хора. И с вратовръзките, с костюмите, всевъзможни евродепутати - и млади, и стари, помогнаха България символично да влезе в сърцето на Европа. Тогава си дадох сметка, че България влиза през парадния вход навсякъде. Спомням си тази история като метафора за нашето влизане в ЕС. Тя ми даде хляб и за първата ми книга – фентъзи романа "Високо под земята".

Когато направих експозицията, аз смятах, че това е като премиерата - правиш я и после спектакълът заживява свой собствен живот. Въобще не бях помислил: а после макетите какво ще ги правим?! Аз не знаех къде да ги приберем. Дотогава бяха в ателиетата, където ги изработваха. Всъщност това ни провокира да започнем да пътуваме и "България на длан" да стане пътуваща изложба, в началото не беше въобще това идеята. Като свързахме макетите с компютри, с осветление, изведнъж стана спектакъл, за който ни трябваха ТИР-ове да го местим, а не просто едно камионче. В момента държим макетите на склад, а когато в Правец отвори врати паркът с макети на открито "България на длан", представящ емблематичните ни сгради в размери, по-близки до реалните, по-малките им копия също ще бъдат част от атракцията - като знак с какво сме започнали и докъде сме стигнали.

4. Режисьор или сутеньор

Отиваме на гастрол в Хърватия на Международния куклено-театрален фестивал PIF в Загреб, със спектакъла "Колко е дълга една приказка". С едни дървени метри играехме, оттогава всъщност аз открих този мой тип театър. Имаше война в бивша Югославия, но…мечка страх, мен не страх. Бяхме си уредили участие и в Словения, затова вместо да останем на коктейла за закриването на фестивала и да спим в най-хубавия хотел в Загреб, ние бързахме да си изпълним ангажимента и в Любляна. Вечерта изиграхме спектакъла - фурор, хърватската публика на крака, после научихме, че сме взели първото място. Аз и актрисите Руми Узунова, която по-късно стана журналистка, и Мира Топалова взехме влака в дванайсет и половина през нощта. Тръгнахме щастливи, стигнахме до словенската граница, хърватите ни биха печатите, обаче словенците ни взеха паспортите и служителят изчезна с тях. След малко се върна: "Какви сте вие, бе?! Я слизай веднага!" и ни свалиха багажите, а влакът замина. Вкараха ни в ареста с белезници. "Отваряйте всички куфари!" – гледат някакви метри в тях. Обяснихме: "Ние сме актьори". "Какви актьори бе, това ли ви е постановката на вас?!". Оказва се, че точно в тоя момент е дошъл някакъв сигнал, че ще минават едни българи - сутеньор с проститутки. И са решили, че сме ние. Цяла нощ ни държаха там, докато Румяна не се развика: "Искам да дойде посланикът, аз съм журналист (тогава водеше ТВ предаване), искам адвокат, ще ви разкатая!". Те мислеха, че сме бандити и такова им беше отношението, но в един момент започнаха да ни гледат сериозно и да "изстиват". По телефона се разбра, че нашето посолство вече е било уведомено, че българи са задържани на границата през нощта. Освободиха ни, разбира се, и ни се извиняваха, но изкарахме една нощ в граничния арест, докато се установи аз какъв сводник съм и тия проститутки накъде съм ги повел със страхотната легенда, че сме театрали…

5. Яхтата беглец

Лятно време обичам да съм по 3-4 дни навътре в морето на яхта, не на хотел. Бяхме в Гърция, наехме яхта. Решихме една вечер да отидем на ресторант на място, до което тя не може да влезе. Катамаранът остана в морето, а с лодка ни докараха до ресторанта. Ние със семейството - облечени официално, страшен купон стана. На връщане качих в лодката първо жена ми с малкия син, защото им се спеше, а аз и големият останахме за втория курс. Но минаха 15, 30 минути - лодката не се връща. Някъде след 40-ата минута "изтрезнях", косата ми се изправи. Бях събрал половината село да търся друга лодка, а навътре беше тъмница - вече имаше буря в открито море. Изведнъж гледам - връщат се с лодката, а капитанът казва: "Съни, може да не ми вярваш, но яхтата я няма". Там са ни дрехи, паспорти, телефони - всичко. Котвата нещо не се "хванала"… И някакъв бесен късмет – един-единствен човек в селото имал скутер и по случайност тази нощ си бил там. Защото мястото е забутано, няма много туристи. Чукал съм по вратите на всички къщи в 2 часа през нощта, но той ни спаси. Запали скутера и с негова помощ намерихме яхтата. Катамаранът се беше отдалечил на 10 км и точно щеше да се разбие в едни скали - бурята идваше. Върнахме лодката с яхтата, прибрахме се, но беше голям ужас. Първо се смяхме, после ревахме, после пак смях и сълзи. След това собствениците ни подариха една разходка, защото спасихме яхтата само благодарение на това, че успях да открия човека с моторницата.