Минувачи в София с интерес са се натъквали на паметна плоча на сградата на улица "6-и септември" №53, на която е указано, че там е живял проф. Венелин Ганев. За тях, а и за мнозина други, това е личност малко позната на съвременното младо поколение, съответно незаслужено пренебрегната.

Венелин Йорданов Ганев (1880-1966) е роден в Русе. Той е потомък на известен търновски възрожденски род. Баща му е богат търговец на сладкарски изделия и има финансова възможност да осигури стабилно образование на Венелин. Синът се дипломира в Русенската мъжка гимназия "Княз Борис". Следва философия и право в Лайпциг и Женева (1897-1901). По същото време завършва и Музикалната консерватория в Женева. След завръщането си в Русе се отдава на юридическата професия. От 1902 до 1904 г. е адвокат и през това време обнародва първата си научна статия "Право и държавна принуда". Съдия е в Русенския окръжен съд и сред учредителите на Русенския адвокатски съвет. Участва и в обществени прояви. Ганев е сред основателите на местното читалище "Свети Георги", членува в музикалното дружество "Лира".

Ала

дунавският град се оказва тесен за неговите амбиции

и той идва в София. През 1908 г. е назначен за доцент по обща теория и философия на правото в Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Хабилитационният му труд е на тема "Правните понятия". В следващите години е декан, редовен професор и ръководител на катедрата по Търговско право. Паралелно с това води лекционни курсове в Свободния университет за политически и стопански науки, днес УНСС. Като преподавател чете курсове по Обща теория на правото. Изнася лекции по Гражданско съдопроизводство, Международно и конституционно право. Още в началото прави впечатление на студентите и на колегите с професионалната си ерудиция и педагогически ентусиазъм. Избран е за дописен и редовен член на Българската академия на науките (БАН). Отделя достатъчно време за писане на специализирана литература. Проф. Ганев е сред основателите на правната наука в България. Автор е на 7 книги, 10 учебници и учебни помагала, на повече от 200 студии, статии и рецензии в периодичния печат. По-значимите от тях са "Шопен", "Историческото развитие на търговското право", "Курс по обща теория на правото", "Методология на правото", "Систематически курс по несъстоятелността", "Стопанска действителност. Опит за една социологическа синтеза" и др. Със своите научни разработки и публикации той сътрудничи на Годишник на Юридическия факултет, Списание на Юридическото дружество, Списание Демократически преглед, Списание Адвокатски преглед и др. Неговите книги и учебници за българските юристи се издават и понастоящем, а много от тях са библиографска рядкост и не са загубили качествата си.

Успоредно с това се открояват и международните изяви на проф. Ганев. Той е заместник-председател на Международния институт по философия на правото и юридическата социология в Париж. Член е на Международната правна асоциация в Лондон. Включва се в редколегията на списание "Преглед по частно право" в Рим.

Освен впечатляващата академична кариера Венелин оставя следи и на обществено-политическото поприще. От 1908 до 1923 г. той е сред активните дейци на Радикалдемократическата партия. Включен е в състава на българската делегация за мирните преговори в Париж след края на Първата световна война и сключването на Ньойския мирен договор (1919). Определено му е място в коалиционния кабинет на Теодор Теодоров като министър на правосъдието. След това е пълномощен министър и посланик във Франция (1920-1922). Депутат в ХХІ Обикновено народно събрание (1923-1927). Превратът на 9 юни 1923 г. е

начало на нов поврат в политическото му битие.

Ганев напуска Радикалдемократическата партия и влиза в Демократическия сговор. Но две години по-късно минава в открита опозиция на правителството. Заедно с Петко Стайнов застава начело на групата на независимите интелектуалци. Основава Лигата за защита на правата на човека. Една от първите ѝ прояви е защитата на родните политически партии и техните лидери, поставени в унизително положение от правителството на Александър Стамболийски. Отдава се отново на адвокатската практика. След избухването на Втората световна война професор Ганев се обявява срещу обвързването на страната ни с Германия, а през 1942 г. се включва в изграждането на нелегалния Отечествен фронт и е един от ръководителите му.

Установяването на новия режим в България на 9 септември 1944 г. внася промяна в битието на проф. В. Ганев. Изненадващо заедно с Тодор Павлов и Цвятко Бобошевски той е избран за регент на малолетния цар Симеон ІІ.

На въпрос на съпругата си Йова "Венелине, с кой акъл ставаш регент на комунистическото правителство?", той отговаря: "Много добре знам какво правя, много добре знам какво ме очаква. Ти

нямаш представа каква страшна вълна се задава от север.

Аз ще се опитам малко с моя гръб, ако успея, да омекотя този ужас...".

Като участник в държавното управление той подписва Наредба-закон за откриване на Държавно висше техническо училище в Русе. През 1995 г. учебното заведение е преобразувано в Русенски университет "Ангел Кънчев". Заема тази длъжност до провъзгласяване на страната ни за Народна република (15 септември 1946). След това преминава в опозиция на властта. Остро критикува методите и действията на Комунистическата партия. Инициира подписка в защита на Никола Петков.

Всичко това предизвиква негативната реакция на управляващите, които предприемат сериозни мерки срещу него. Той е интерниран заедно със семейството си първоначално в Плевен. След това е откаран в лагери в Белене и Ножарево, където му се налага да се справя с тежка физическа работа. Накрая е въдворен в Дряново и там прекарва близо 9 години. Изключен е от БАН. Някои от книгите му и учебни помагала са отстранени от продажба в книжарниците, забранено е и използването им в библиотеките. През 1956 г. атаките срещу професора намаляват и той се завръща в София. Ала вече е на преклонна възраст и няма възможност да се занимава с преподавателска работа.

Венелин Ганев е смятан за енциклопедична личност. През последните години от живота, при пълна интелектуална изолация, той се посвещава на монументално социологическо изследване от няколко хиляди страници. По този начин за сетен път привлича интереса на своите съвременници към творчески си стремежи. Ето защо те не пропускат да му отдадат почит и признателност. На погребението на професора на 25 март 1966 г. столичната църква "Свети Седмочисленици" е препълнена с негови поклонници. А колегите от Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски" през цялото време са пред храма. Посмъртно е реабилитиран (1990), възвърнато е и членството му в БАН.